Показателно е да се прочетат препоръките за пътуванията в чужбина на Министерството на външните работи към британските граждани за сигурността или липсата й в държави, където правителството подценява опасностите. С удоволствие прочетох страховитите съвети на министерството за Ирак отпреди 8-9 години, които предупреждаваха пътуващите да не стъпват там заради свирепото и широко разпространяващо се насилие. Това бе в рязко и понякога абсурдно противоречие с Тони Блеър и неговото правителство, които остро смъмряха журналистите, че преувеличават опасностите, и твърдяха, че 14 от 18-те провинции на Ирак са мирни. Бълвайки подобни оптимистични глупости, Блеър се появи с бронирана жилетка в Зелената зона на Багдад на "изненадваща" визита след полет с вертолет от летището.

По същия начин чуждестранните политици правят сега "изненадващи" посещения в Либия, както го стори Дейвид Камерън през януари - ако те изобщо се осмелят да отидат там. Само допреди година акцията на НАТО в Либия през 2011 г. в подкрепа на бунтовниците бе представяна като успешна външна военна намеса, която може да послужи като пример за това, което САЩ, Великобритания и Франция трябва да направят и в Сирия. Не са много онези, които все още вярват в това, но ако все пак вярват, нека погледнат последните препоръки на министерството за Либия, актуализирани на 22 октомври и придружени с полезна карта.

Либия е разделена на две зони, обозначени с тъмни и светли цветове, за да илюстрира различното равнище на несигурност. Новината не е добра за потенциалните туристи:



тъмният нюанс покрива 85% от страната,



включително петролните полета, Сахара, както и голяма част от бреговата ивица - области, за които министерството съветва "да се избягват всякакви пътувания". Горната дясна част и горният ляв ъгъл на картата са области, отбелязани с по-светъл нюанс и включват Триполи и крайбрежния път - чак до Мисрата на запад и издутината на Киренайка в източната част на Либия. Тук министерството пак съветва срещу всякакви пътувания - с изключение на неотложните. Но пътниците трябва много внимателно да изучат картата и придружаващия я текст, защото има кафяво петно около Бенгази - столицата на Киренайка, което показва, че министерството преценява града като опасен за посещения. В действителност всеки планиращ обиколка на тази част на Либия трябва да отбележи, че картата създава впечатление, че цялата Киренайка е достатъчно безопасна за "неотложно пътуване", но текстът излъчва по-малка увереност - той подчертава, че пътуващият трябва да се придържа към "крайбрежни области от Рас Лануф до египетската граница, с изключение на Бенгази и Дерна". Дерна държи рекорда по изпращане в Ирак на чужди бойци и терористи самоубийци от всеки друг град в мюсюлманския свят.

Няма съмнение, че министерството има право. Либия се превърна в една



от най-опасните части на света



Неотдавна бе застрелян командирът на либийската военна полиция Ахмад ал Баргати, докато напускал джамия в Бенгази. Миналата година е имало 80 такива убийства на високопоставени военни и полицейски командири. Убийството на Баргати пък стана малко след като либийският премиер Али Зейдан бе за кратко отвлечен от хотела си в Триполи без нито един изстрел от охраната му. Добивът на нефт в Либия падна до 600 000 барела дневно, той почти бе спрял през лятото, а милициите, охраняващи петролните съоръжения, завзеха пристанищата на изток.

Това може да се отдаде и на постреволюционния хаос, който е неизбежен след свалянето на режима на Кадафи преди две години. Но ситуацията със сигурността не се е подобрила, дори се е влошила, след като 225 000 либийци бяха регистрирани като членове на милициите, които са въоръжени и платени от правителството. Идеята беше тези въоръжени лица, от които само 1/10 са се борили срещу Кадафи, да бъдат постепенно включени в държавните институции за сигурност и така да бъдат поставени под контрол. На практика се случи точно обратното - милициите и техните командири се организираха и често превъзхождаха силите на редовната армия и полиция. В Киренайка бившият бунтовнически предводител Ибрахим ал Джатран командва 20 000 въоръжени лица, които контролират съоръжения, произвеждащи 60% от петрола на Либия.



Милициите и полевите командири запълват вакуума,



оставен след падането на Кадафи. Тържествуващите противници на стария режим обясняват провала по създаването на стабилно управление с липсата на държавни институции, които били отслабнали при управлението на Кадафи. В това има нещо вярно, но по-точното обяснение е, че Кадафи бе свален най-вече от НАТО, който използваше своята въздушна мощ, докато либийските милиции действаха като прочистваща сила. Когато Кадафи падна, неговите врагове нямаха политическата и военната сила да заменят режима му или да решат икономическите проблеми, които старият режим не можеше да разреши. Безработицата бе 40% и младите мъже без работа не виждаха друга алтернатива освен да хванат оръжието и да се присъединят към милициите.

Но либийците не са единствените. Без изключение националните и опозиционните движения в Близкия изток, Северна Африка и Кавказ се провалиха през последните 20 години в опита да сменят диктаторските държави и чуждестранната окупация с нещо по-добро. Чеченските националисти се бориха героично срещу руснаците в началото на 90-те години, но се превърнаха в изнудвачи и гангстери към 1999 година. Режимът на Саддам Хюсеин бе катастрофа за иракчаните, но взелата властта иракска опозиция стана по-алчна, по-подкупна и по-неработеща в сравнение със стария режим.

Каква е причината за тези провали? И въстаниците, и техните външни поддръжници са пропуснали да помислят



какво ще правят с властта,



щом тя бъде взета. Те дълго демонизираха Саддам, Кадафи и Асад като причина за всички проблеми в техните страни. Смятали са, че всичко ще се оправи, щом тези държавници си отидат. Вярвайки в същото, чуждите медии недоумяваха защо проблемите на Ирак и Либия не се изпариха след отстраняването на старите лидери.

Национализмът или социализмът - или поне държавният контрол върху най-важните предприятия - бе политическата и социалната спойка на държави като Ирак, Сирия и Либия при управлението на старите им лидери. Корупцията и приватизацията в полза на управляващите семейства стопиха тази спойка, но победилите опозиционни сили нямаше с какво друго да я заменят освен с разколничество и племенна солидарност. Либия може да не успее да създаде държава, която да е за предпочитане пред старата, но същото е тъжна истина и за всички други опозиционни движения в региона.