|
| Боен кон, чието изображение е част от много по-голяма рисунка. Въпреки незначителните размери, не повече от няколко сантиметра във височина, старобългарският художник е предал точно движението на животното. Едва ли е странно, че всички коне в ръкописа, а те са стотици, са нарисувани със същото изключително познаване на движенията и нрава на животните; част от рисунка на л. 145 в Търновския препис на Манасиевата летопис, ХIV в.; Библиотека на Ватикана |
Понеже когато говорим за сексуалните занимания през Средновековието е нужно да не мерим с аршини от миналия век, то ще е добре да овладеем справедливото си възмущение по отношение на куманите и да не сме чак толкоз чувствителни. Сигурно сега е времето да припомним, че по сведения от средата на ХIХ в. овчарите в Стара планина и в Родопите, обичайно млади мъже, които са отделени често по половин година от семействата си, използват при тези си занимания предимно топла пита или диня, престояла по-продължително на слънце, а може би са следвали и почина на конните народи. Всичко това те са правили самостоятелно, което ми се струва важно, и достатъчно тайно, без никаква публичност и показност, разбира се.
Не си струва в случая да обвиняваме Никита Хониат в съзнателно очерняне на куманите. Вярно, техните набези, самостоятелни или в сътрудничество, нанасят сериозни поражения на европейските земи на империята, но е вярно също, че сексуалните занимания през цялото Средновековие се възприемат значително по-естествено, отколкото допреди половин век, например. Така обвинението в зоофилия със сигурност не предизвиква драматичен отклик и не стряска прекомерно средновековния читател, както може някои да си помислят.
И тук ще са нужни, както и у Хониат, още две уточнения. Налага се да сме сигурни, че вече обсъжданото сведение от неговата "История" със сигурност се отнася не само до куманите, но и до всички "конни народи", както ги нарича в едно от писмата си патриарх Николай Мистик (901-907 и 912-925). Според патриарха такива народи са също печенегите, аланите, маджарите. Понеже нравите при маджарите били точно същите като у прабългарите от времето на "скитническия [им] живот" (Лъв VI Мистик, "Тактика"), то всички вече посочени сведения ще трябва да признаем за отнасящи се и до старите българи, най-малко до края на IХ в.
Ето и второто налагащо се уточнение. Като тръгнахме да изправяме разни не дотам ясни страни на съжителството на старите българи с конете, ще трябва да се зачудим откъде произлиза древното схващане, че прабългарите гордо се носят по вятъра, без съмнение, разбира се, а славянските племена населяват плътно Балканите, ходейки пешком. Последното, естествено, никак не е вярно. Няма как да изброим дори всички данни за коне у балканските славяни, а дори само археологическите находки свързани с отглеждането и обяздването на коне в славянските селища и от двете страни на Дунав би трябвало да са достатъчни. Ще е добре да припомним поне сведението на сирийския писател Йоан от Ефес (507-586), който като очевидец ни уверява, че през 581 г. "проклетият народ славяни" опустошава "цяла Елада, Солунската област и цяла Тракия", като при крепостните стени на Цариград "те заловиха всички императорски стада", но също и че "до ден днешен [т. е. до 584 г.] те остават, живеят и спокойно пребивават в земите на ромеите" и "разбогатяха - имат злато, сребро, стада коне и много оръжия".
Славянският вожд Ардагаст, чийто народ обитава левия бряг на Дунав, както и дружината му, имат също коне, според летописеца Теофилакт Симоката (началото на VII в.). Пак според същия автор всички славянски набези отсам Дунав са придружавани от многобройни волски и конски коли, на които да се товари плячката.
Сведението на Никита Хониат за куманите и за техните отношения с конете им е от по-късните, преди него значителен брой автори разглеждат тези въпроси, най-малкото защото те са свързани с военното дело (вж. Извори). Благодарение на конете си "скитите преминават реката [Дунав]", продължава да свидетелства Хониат, "с кожени мехове, пълни със слама и извънредно грижливо съшити, та дори и най-малката капчица вода не прониква вътре. И тъй скитът възсяда меха, като го привърже за опашката на коня, поставя му и седло и каквото има военно снаряжение и лесно преплува, като си служи с коня като с лодка".
Старобългарското "конь" има, по мнението на повечето езиковеди, прединдоевропейски произход. Освен животното, на старобългарски може да означава също и "конска кола, колесница" (Супрасълски сборник, Х-ХI в., л. 146), което е сигурно указание за подавляващото разпространение на конските впрягове за всякакви нужди - от обикновената конска кола за селскостопанска употреба и пощенските коне (вж. Михаил Аталиат, "История", ХI в.) до бойните колесници, като на цар Петър Делян (1040-1041) и на цар Константин Асен (1257-1277), и царските впрягове, като на царете Петър (927-969/970) и Борис (969/970-971).
Както и у византийците, конете у старите българи се използват усилено и за развлечение, те участват винаги в празненствата, в състезания и надбягвания и във военизираните игри, както това е показано на една рисунка-графит от Плиска. Във Византия конните състезания са част даже от държавния протокол, чуждите посланици, включително "приятелите българи", се приемат и като се водят на състезания, според Клиторология на Филотей (899 г.). Голям любител на конните надбягвания бил император Михаил III (842-867).
През Втората българска държава многобройните приложения на конете видимо намаляват, както става ясно и от писмените извори, и от археологическите находки. Разбира се, във военните действия и при придвижване конете остават незаменими, но останалите им функции видимо се позагубват, българите вече от няколко века трайно са уседнали. Няколко важни археологически находки на цели или на части от свещници (от Велики Преслав, от Силистра, от двореца на Царевец във Велико Търново) показват категорично, че може практическата употреба на коня да е вече силно стеснена, но конят като соларен символ, като символ на светлината е негова функция, която всъщност се засилва. За връзката на коня със слънцето и със светлината изобщо става дума още във византийския разказ "Чудото на св. Георги" (Х в.), също и в старобългарския му вариант от ХI в. Там конникът е представен като "по-бляскав и по-лъчист от блясъка на слънцето".
Извори
"Пред очите ми е вождът на българите, повален от десницата ти, която защитава свободата . . . Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал . . . Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Та кой би устоял срещу противник, който се носи и храни от своето бързо животно? А какво ще кажете за това, че те са приучили грижливо към издръжливост на глад и тези животни, благодарение на които умеят да избягват глада? По такъв начин ездачът извлича от вимето на гладното животно храна, която той, като се води от съобразителността, се е погрижил то да не крие?"
Из Похвално слово за крал Теодорих на Магнус Феликс Енодий (ок. 473/4-521), 507 г.
"С тези дела се отличил [император] Лъв [V (813-820)], врагът на истината, спрямо тези, които живеели с почит . . . Защото той [императорът] си послужил с техните [на българите] обичаи, а те с нашите и по този начин се доверили на взаимните си споразумения. Тогава [при сключването на мирния договор между България и Византия през 814/815 г.] можело да се види императорът на ромеите със своите ръце да излива вода от чаша, да обръща собственоръчно конски седла, да се докосва до тройна юзда, да вдига трева нависоко и да се гордее с всички тези неща, а езичници да се докосват с нечестивите си ръце до нашите [т. е. на християните] божествени символи и да се кълнат в силата им. Това не е ли сродно с безчовечността?"
Из Житие на патриарх Никифор от дякон Игнатий, преди 817 г.
"Не само те ["скитските племена", маджарите и българите] са въоръжени, а и конете на знатните са покрити отпред с желязо или плъст . . . Обръщат голямо внимание и много се упражняват да стрелят от конете си . . . Придружават ги [когато са на път] много коне и добитък, които им дават храна и мляко, а същевременно им придават вид на по-многобройни . . . Той [сбитият пехотен строй на византийската войска] е опасен за тях, понеже са конници и не слизат от конете си. Те не могат дори да стоят [изправени] на краката си, понеже са свикнали от малки да се придвижват с коне.[Авторът признава обаче, че българите били изоставили вече "скитническия живот".]"
Из Тактика на Лъв VI Философ (886-912), след 904 г.
... а това с Родопските и Старопланинските дини може да са личните му спомени от бригадирските години... 
