Асоциациите на всеки претоварен от спомени човек са достойни за дисертация, смята популярният психиатър проф. В. С годините съзнанието се отказва от баналните връзки и почва да подбира изненадващи комбинации, вероятно, за да осигури разнообразие и интерес към живота. Не знам дали това се потвърждава в науката, но понякога наистина нещо от делника успява да извика забравени картини, чувства и лица от миналото - необяснимо, дори шокиращо, но всеки път многозначително.

За стария капитан Златарев ме подсети съобщение в сайта на един вестник. (За съобщението - накрая.) Истината е, че с годините все по-рядко си спомнях за този мъж, с когото ме запозна навремето писателят Н.И. Бяха роднини по някаква линия и по време на летните отпуски във Варна водехме децата "да видят животните". Дворът на капитанската къща в Аспарухово бе преустроен в малка зоологическа градина и децата пощуряваха от възбуда. Спомням си папагали, тропически змии, мангуста, както и сума "местни" представители. Капитанът бе общителен човек с хубав смях, страхотен събеседник, пълен с неизчерпаеми истории от отминали плавания.

После животът се смени за всички, компанията се разпръсна, Варна и зоопаркът на капитан Анатоли Златарев отстъпиха в миналото. Последна вест от него имах в една вечер, когато той ми се обади без причина - може да е бил самотен, може и да се е питал какво е станало с мен, с нас в онези сложни времена. Похвали ми се, че е предприел плаване в Средиземно море. Когато ме чу да ахвам от завист, уточни - като пасажер. Сега, като поразрових в интернет, разбрах, че това плаване той е извършил деветдесет годишен и добре, че "бръкнах" в мрежата, за да науча повече за този интересен, без преувеличение необикновен човек, чийто жизнен път спокойно би могъл да послужи за сюжет, по-висок от измъчените сюжети в безплодните днешни сериали.

Той е украински българин, семейството му се връща в отечеството навреме, за да може младежът да завърши морското училище. После служи на знаменития "Дръзки", командва живописния учебен ветроход "Асен", отряда на миноносците, стига до началник-щаб на Българския черноморски флот. Следва вълнуващ период в търговското корабоплаване и накрая - познатият финал на много славни капитански биографии - дълбачката във Варненското пристанище.

Когато го познавах, всичко това бе вече минало. Минало бе и историята с неговия "домашен" лъв, която ме порази в сърцето. Тази история аз съм я споменавал тук-там, без дори да се впускам в подробности, само като свидетелство в какво време живяхме.



Лъвът в сбирката на капитан Златарев



е бил прочут приживе, прочут е и днес в интернет - можете да прочетете за него десетилетия след печалната му кончина. Капитанът се бе сдобил с него (ако добре съм разбрал тогава) на нещо като разпродажба във Варненския зоопарк. Но дворчето в Аспарухово скоро се оказало тясно за него, ревът му изтощавал търпението на съседите, както и кесията на стопанина - изхранването му се оказало непосилно. Истинският проблем обаче били група бдителни съкварталци, които възбуждали инстанциите: при перманентните затруднения с месото тук се хвърлят количества за някакво хоби.

Златарев решил да го подари, да го настани някъде, където царят на животните да получава храна и грижа. Опитал във всички зоологически градини в страната, каквито вече имаше в повечето големи градове. Използвал цялото си красноречие, ерудиция и познанства, всичкия си капитански чар. Резултатът навсякъде бил отказ. Никъде нямали свободен щат за лъв. (Ей по този повод няколко пъти в различни текстове се заяждах с действителността: за бюрокрацията и формализма, които не правят изключение дори за такъв царствен дар!) Бил е драматичен период на перипетии, на слаба светлина в тунела и над всичко: железните аргументи на чиновника, запечатващи бъдещето на излишния звяр.

"И - въздъхна капитанът гузно и безпомощно - лъвът стана на луканки..."



Това е фактът, а другото е душевна борба и накърнена съвест



Пъшкахме от яд и от изумление, ние, поредните слушатели на тази зоологическа трагедия. Възмущаваше ни съдбата на такова царствено животно, погубено по такъв мизерен, направо кощунствен начин. Притесняваше ни такова общество, оглупяло от собствените си правила. Смъртта на Капитан-Златаревия лъв трябва да ми се е сторила знак за нещо, инак защо ще я помня и ще я споменавам десетилетия!

А сега се върнах в тази случка заради няколко реда от онзи сайт, за който ви споменах в началото. Това е кратко съобщение, че поради липса на каквато и да е храна гладни сирийци са се принудили да изядат лъва в зоопарка на Дамаск. Сайтът информира още, че мюсюлмански духовници в страната са издали фетва, която разрешава да се ядат котки, кучета и магарета. Това разрешение самите духовници определят като "зов за помощ към целия свят"..

Ето на какъв лъвски скок е способна паметта. Ето какви асоциации плете. Човекът е по-силен от лъва, понякога. Но твърде често е по-слаб от самия себе си...