Стара коледна картичка се откри на дъното на кутията с играчките за елха. Под слой от изсъхнали иглици тя бе остаряла във всяко отношение: пожеланията на гърба, изгубили смисъл, се бяха провалили в изминалите години, подателят отдавна бе отпаднал от списъка на приятелите, сребърните песъчинки се бяха олющили и разпилели, а разтопен восък от коледни свещи бе застинал върху част от картинката. Все същата картинка от онези коледни картички: малка къщица някъде в зимата сред китки от заснежени ели и еленовият впряг на преден план с извиващата се зад него пъртина. Няма стойност вече тази картичка в моя дом, а не посмях да я изхвърля. Питайте ме защо, за да се чудите. Ами... защото светлината в прозорчето въобще не беше угаснала.
Къщурката от картичката (която, ако беше в действителността, бихме казали, че е като нарисувана, а когато е нарисувана, я определяме съвсем като истинска) грее в бялата снежна нощ с едно-единствено прозорче, от което се излъчва гъста жълта светлина, достатъчна да стопля цялото изображение, както и ръцете, очите, бляновете. Това жълто прозорче намагнетизираше въображението ми в детството, хвърляше ме в мечти, в страстно желание да проникна в онзи снежен свят и да разделя щастието на далечното човешко гнездо. Самата картина беше нереална, невъзможна в нашия беден, купонен свят - картина от светлина, от покой и от коледна музика. Това за коледните звуци въобще беше извън сметките, коледни звуци не звучаха по радиото (там, където имаше радио), нито по телевизията (телевизия пък, представете си, изобщо нямаше). Ако трябва да бъдем точни, то и картички такива не се срещаха, освен запазени отпреди войната или пристигащи от чужбина. Вкъщи такива коледни послания идваха от таткови съученици и приятели, заминали да следват "в странство" и останали там - в Загреб, в Лозана, в Нанси.
Дълги години те стояха прибрани в пирографирана кутия, където се пазеха бебешките ни снимки и войнишките фотографии на баща ни. Изваждахме ги понякога и си съчинявахме детски небивалици - как надникваме в техните жълти прозорчета и заварваме мирни трапези, огрени от домашни огньове. Ей такива мечтания, ей такива времена...
Защото в нашето време и честитките бяха други, далечни от всякакъв пасторал, от всякаква тиха и, да речем, свята нощ. Да не говорим, че повечето картички, които пощите разнасяха по празниците, си бяха съветски (продаваха се наред с българските, само че по-евтино), с юнашки ухилени дядомразовци и здравенячки снежанки. Нямаше я магията в онези картинки и това беше търсен резултат: всяка магия е неразгадаема и поради това - опасна.
В тази седмица къщичката с греещите отвътре прозорчета може да се види по някои витрини на столичните улици. Тя е същата онази, от картичките, само че обемна и електрифицирана - шнурът за лампичките рядко някой се е погрижил да го скрие. Жълтата й светлинка настойчиво ви кани да надникнете вътре - не в самата къщичка, а в магазина. Но в магазина има стока, а не магия, и повечето минувачи се задоволяват да постоят пред витрината.
Впрочем притеглянето на осветения прозорец не се ограничава само по Рождество. Всички сме го изпитвали в просъницата на нощните влакове: мярва се жълтеещо прозорче край линията и закопняваме да приближим, да останем. Сякаш там, зад пердето, е всичко онова, което ни е липсвало до днес, до тази нощ, до този влак. А не действителност, която гнети и изтезава реалните обитатели на мярналия се в потракването на траверсите дом - някое семейство, което може би уморено копнее да се махне, да замине далече от свирките и миризмите на железния път.
Или онзи прозорец на Валери Петров от стихотворението... "Прозорецът"? Големият осветен прозорец на вилата в планината, който привлича погледи в нощта, събужда любопитство и завист и очакване да намерим зад него всичко, което ни е липсвало, без особено да се интересуваме какво в действителност има там.
"Завижда човека - горчиво и опрощаващо завършва поетът -
Какво му говори
сред толкоз красиви и вечни неща,
че нечий живот със инфаркта се бори
зад този спокоен прозорец в нощта?"
Тази поезия е като Библията - има отговори за всичко. Но и тя не отговаря на потрепващия с годините въпрос на детството: какво има в светлинките, които блещукат в коледните картички, а и въобще в самотните нощи на равномерния живот? И от коя страна на осветения прозорец сме ние самите - отвън или отвътре гледаме в него и не сме ли също част от неговата тайна, в която други отсреща жадно се взират?
Ей такива въпроси от една стара коледна честитка. А също и единственият отговор, който ни се дава накрая: докато ние мечтаем да влезем в онзи вълнуващ свят, той завинаги влиза в нас.
Весели празници, приятели. Огън под стряхата, музика и светлина в душата...

Потрепващият с годините въпрос на детството: какво има в светлинките, които блещукат в коледните картички, а и въобще в самотните нощи на равномерния живот? И от коя страна на осветения прозорец сме ние самите - отвън или отвътре гледаме в него и не сме ли също част от неговата тайна, в която други отсреща жадно се взират?

16

7454