Мястото на поета беше между банката и мавзолея. Ако застанете гърбом към "Независимост" (не се смейте, така пише на табелата на стената на Министерския съвет) и направите 72 крачки към двореца, вие сте точно на мястото на поета. Там имаше платформа и на нея радиоекип: тонрежисьор, актьор, машинописка и поет.

Поетът диктуваше на машинописката; тя подаваше написаното на актьора, той го рецитираше пред микрофона, манифестантите махаха с цветя към трибуната на мавзолея, завеждащите ентусиазма искаха повече ентусиазъм, както преди бяха искали ентусиазъм за оста, а сега за НАТО.

Но докато тогава се лееха думи за новия социалистически човек, сега се леят думи какъв е българинът. Народопсихологията стана масов спорт. Включиш ли радиото или ютията, все едно - българите са такива, те са онакива; тези, онези...

Колко по-точен беше Мечо Пух, който се питаше:

"Дали тези са онези, или онези - тези?"

Да, мили Мечо, тези са онези.

Освен Мечо Пух вие знаете осем строфи от поет, който седеше под навеса. Димитър Спасов беше в литературната редакция на Радио София и стихотворението, което вие знаете, започва така:

"Аз съм Сънчо, ида от горица..."

Направиха му видеошапка в БТ (тя още не беше станала БНТ, т.е. "национална"; казах да не се смеете!). Японската Ен Ейч Кей купи шапката, преведе Сънчо на японски и за авторското си право Димитър Спасов започна да получава банкови преводи от Токио. Някои с чисти ръце, хладен ум и т. н. бяха във възторг. Те не бяха залавяли японски шпионин.



Мистър Дайми...



Съвсем по човешки убеждаваха Димитър Спасов да си признае. Цяла година изтече, докато се оправи. После, вместо да е благодарен, че му се размина, започна да нахалства. Ежемесечната сума да не се конфискувала изцяло в полза на държавния бюджет. След още година и половина митарства започна да получава процент от парите и съвсем се разглези - да му върнели процент и от конфискуваното със задна дата.

Накрая се вразуми. В радиото вече го гледаха накриво, а уволняха ли го, сбогом на нашите кроежи - той, Михаил Антонов и аз да тръгнем по маршрута на българския турингклуб - София-Скопие-Белград-Загреб-Любляна-Будапеща-Братислава-Прага-Вроцлав-Варшава-Краков.

Той имаше пари; колегата ми от БТА Михаил Антонов имаше москвич и ние тръгнахме: Михаил на волана, аз до него, мястото на поета беше на задната седалка. Той нямаше книжка, аз имах, но Михаил не ми даваше да карам, понеже москвичът си беше негов и понеже беше по-добър шофьор от мен и понеже, когато си 23 години, не можеш да се наситиш да караш първата си кола. Вместо с електромоторче чистачките на първия москвич се задвижваха с механична предавка от предните колела. Като завали и намалиш скоростта, чистачките се движат по-бавно. Колкото по-бавно се движат, толкова повече намаляваш скоростта, докато накрая спреш.

Така след Братислава спряхме в дъжда пред табела, сочеща: вдясно Прага, вляво Виена (която е много близо, дотам се отивало с трамвай, когато Братислава се казвала Пресбург).

- Наляво или надясно? - каза Михаил.

- Върви да гониш Михаля! - каза поетът.

Неколкостотин долара по-късно (за поета) мястото му на задната седалка се напълни с куфари, дрехи и покъщнина, на моето място седна жената на Михаил Антонов и те "избягаха" и Михаил започна да прави добри коментари по "Дойче веле".



...Брадвата



След 1989 се видяхме в градината на "японския" хотел. Прегърнахме се от една ръка разстояние. Припомнихме си как той казваше "Още 50 километра и ще пием бира", а от задната седалка поетът рентиер от Сънчо му предричаше биреното шкембе, което се бе сбъднало.

Поетът дразнеше мен по друг начин. Първо казваше: "Прост народ - слаба държава." После добавяше: "Но силна армия!" За да ми натякне как ме наказаха, че не наредих на войниците да вземат вода за картечниците. "Хирам Максим-Соколов" бяха с водно охлаждане. Ужасно глупаво беше да носим вода, "прочесвайки" поречието на придошлата Струма. А и не ни бяха раздали кутиите с патронните ленти.

На третия ден видяхме жп платформите с изкривени дуралуминиеви ламарини. Други войници бяха повръщали, събирайки човешките останки от сваления четиримоторен израелски лайнер Constellation, а ние повърнахме само веднъж - когато настъпихме нещо като гайдичка, пък то било стомах.

После, за да приемат България в ООН, плащахме ли, плащахме репарации за безумието, което бяхме извършили. Поетите пишеха за други работи. А Карл Сандбърг, великолепният поет, лауреат на САЩ, отдавна беше описал приключенията на Дайми*.



* Цялото му име е Дайми Брадвата в "Rootabaga stories". Но никъде няма да открием думата "Rootabaga". Нито мястото на поета Сандбърг.