Влязохме в 2014 г., но няма страшно. Вярно е, че загубихме първите 7 години членство в ЕС и сигурно дълго ще ни липсват, защото все сме си същите. Но пак сме заедно с Румъния, а нейните добрини не свършват както за управляващите в Букурещ, така и за другарите им в София. Сякаш за да убеди Брюксел, че нашата страна не е най-лошата, Румъния се злепостави точно преди появата на поредните евродоклади, които трябва да отчетат резултатите в борбата с корупцията на високо равнище. Народните представители в Букурещ промениха на 10 декември Наказателния кодекс, за да станат недосегаеми за правосъдието, колкото и да крадат. Осъдените ще бъдат амнистирани, а разследваните ще бъдат оставени на спокойствие.



Класата на румънците е недостижима за нашата клептокрация,



чиято тактика е да се снишава пред Брюксел от доклад на доклад. Сякаш сме се върнали точно 100 години в траншеите на позиционната Първа световна война, известна с тактиката на взаимното изтощение. Българското правителство (каквото и да е то) се укрива в окопа и от време на време наднича близо ли е заплахата (докладът), а румънците се подават решително в последния момент като шапка на тояга и обират изстрелите. Така бе през юли 2012 г., така става и сега. Има обаче и съществена разлика.

Когато през 2012 г. румънският премиер Виктор Понта извърши за една седмица "Революцията на мошениците" (смени председателите на Сената и на Камарата на депутатите, отне пълномощията на Конституционния съд и на други възлови институции, а сетне отстрани за няколко месеца дори президента Траян Бъсеску), Брюксел го постави под строга карантина, която само един съмишленик в Европа се осмели да наруши - председателят на ПЕС Сергей Станишев. Тогава лидерът на БСП не бе на власт и се съобразяваше само с партийната дисциплина в голямото семейство на европейската левица, която хем извърташе глава от Виктор Понта, хем не можеше "да го хвърли на вълците" (по сполучливия израз на Станишев от по-ранен период на взаимоотношенията му с Брюксел). Сега обаче Станишев не е в опозиция, защото партията му е в управляващото мнозинство. Ако се солидаризира отново с Виктор Понта, ще покани Еврокомисията да отправи залп и срещу правителството на Пламен Орешарски. Затова единствената му печеливша тактика е да се снишава още по-дълбоко в окопа, което прави повече от месец, откакто почти секнаха изказванията му по европейски въпроси.

ЕК твърди, че оценява в докладите си всяка от двете страни само по заслугите й и не прави сравнения между тях. Формално е така, но докладчиците също носят душа и няма как да не я излеят, когато им прекипи. До края на юни 2012 г. се смяташе, че Румъния ще получи похвали заради присъдите за корупция срещу бивши министри и депутати, сред които звезда на съдебния сериал бе бившият премиер Адриан Нъстасе (отклонил 1,5 млн. евро). Букурещ почти предчувстваше, че след очаквания положителен доклад ще си отвори шенгенските двери, докато България ще остане самотна отвън, защото опази непокътната крадливата си върхушка. Само за няколко дни картината се преобърна. Понта сякаш поиска авторство над пословицата, че



"власите се давят накрай Дунав",



и си изпроси най-критичния доклад от години, който бе придружен със списък от 11 поправителни мерки за изпълнение под строг надзор до края на годината. Освен това ЕК реши, че няма смисъл да пише на всеки шест месеца доклади (веднъж междинен и веднъж годишен), и затова отпусна на двете държави по-дълъг срок да се поправят, макар че докладът за България от юли 2012 г. звучеше по-меко, след като Румъния й открадна шоуто. В последния момент в него бе вмъкната дори сакралната фраза за наличието на "политическа воля" въпреки липсата на осезаеми резултати (ефективни присъди).

Новите доклади, които се очакват този месец, провокират интерес не толкова с оценките, които ще дадат на двете държави, защото те са си все същите, а с евентуалната промяна в поведението на Еврокомисията, която вече изглежда безпомощна пред ината на България и Румъния. За седем години членство те не показаха намерение да се разделят нито с корупционните практики на високо равнище, нито с организираната престъпност. Какво може да направи Брюксел, за да се предпази от критики, че неговият Механизъм за сътрудничество и проверка (МСП) е безполезен? През март миналата година той бе подложен на кръстосан огън в Европарламента както от представители на държавите, които се възмущават от България и Румъния, така и от българските и румънските евродепутати, които недоволстват, че само техните страни са под специално наблюдение.

През май предстоят общи избори за нов Европарламент и след това той ще трябва да гласува състава на нова Еврокомисия, предложена от държавите членки. В такива моменти на несигурност



самият Брюксел избира тактиката да се снишава



Еврократите внимават да не дразнят никоя държава, защото всеки глас може да има значение кой ще поеме европейското кормило. Комисарката по правосъдието Вивиан Рединг (Люксембург), която е известна като принципна и решителна жена, едва ли ще разобличи България и Румъния, че нарушават европейските стандарти за правови държави, защото е кандидат да наследи Жозе Барозу като председател на ЕК и би се възползвала от тяхната подкрепа. Обикновено се смята, че ръководителят на ЕК трябва да е компромисна и сговорчива фигура, защото иначе ще внася напрежение между държавите. Би било изненада точно в този момент тя да поиска изостряне на тона в докладите. Може би ще бъдат пропуснати някои фрази, които вече компрометират ЕК - като наличието на политическа воля у властите в Румъния и България да изпълняват препоръките на Брюксел. И най-големите им почитатели няма как да не забележат, че такава воля отсъства. Затова по-вероятно е да не се отправят нови насърчителни сигнали към София и Брюксел, защото авансовото им кредитиране не върши работа, а просто да бъдат изброени фактите каквито са до момента. Пък всеки да си прави изводи.

Това означава, че когато отбелязваме 100-годишнината от Първата световна война, ще видим брюкселски римейк на позиционната тактика, в която главното е не да се постигат победи, а да не се допускат загуби. Румънците си позволяват провокации към ЕК, защото са решили, че нямат какво да губят. Темата за Шенген е дълбоко замразена и вече никой не им обещава, че след два положителни доклада ще има размразяване. Освен това тази година на дневен ред е въпросът не как да се махнат бариерите пред българите и румънците, а как да бъдат лишени от вече законното си право да пътуват и работят в цяла Европа. Седемгодишният преходен период изтече на 1 януари и усилията на някои държави да го продължат издават само тяхната безпринципност. Никой при това положение не може да упрекне властите в България и Румъния, че са безпринципни, защото ще получи отговор: "Вижте себе си!"

Еврокомисията изпадна в положение без печеливш ход. Тя не може да повиши ефективността на МСП, но и не може да се откаже от него, защото би признала поражение.



Последният й резервен ход



е просто да завещае МСП на следващата Еврокомисия. Така поне комисията "Барозу" няма да запише името си в историята като единствената, победена от двете най-изостанали държави в ЕС, а ще даде шанс и на наследниците си да се орезилят, ако не измислят начин да се отърват своевременно от злополучното наследство.

Скептицизмът обаче не е подходящ в общата атмосфера на новогодишни надежди. Затова можем да помечтаем за нещо друго - например Барозу да постъпи като "кроткия и акуратен старши писар бай Мильо Епитропов" от Чудомировия разказ "И я че изокам некой ден". И той вече се е засилил към пенсия и няма какво да губи, ако на раздяла сподели някои натрупани мълчания за България и Румъния. Може да е сигурен, че ще му бъдат благодарни поне два европейски народа - българският и румънският, които запазиха най-голям ентусиазъм към Евросъюза именно поради надеждата си, че Брюксел ще им помогне чрез стандартите си за правов ред да се отърват поне от своите най-големи разбойници.