Като призив от друга вселена - тази, в която Барак Обама, роден в Кения борец срещу колониализма и федералното правителство, тайно крои план да ви отнеме оръжията и да атакува хладилника ви - дойде съобщението на сенатора Марко Рубио, че е време да бъдат направени значителни промени във водената от правителството "война с бедността". А ние можем да попитаме: Коя война, по-точно? Рубио избра да води битка с това, с което Линдън Джонсън започна да се бори точно преди 50 години и го обяви в своята реч "За състоянието на Съюза" - война, която или беше частично спечелена, или напълно изгубена, в зависимост от това кой новинарски тв канал гледате. При Рубио ситуацията е различна - постигнат е доста голям консенсус, че войната е свършила. Четвърт век измина, откакто Роналд Рейгън направи известната си язвителна забележка, че "преди няколко години федералното правителство обяви война на бедността и бедността победи".



Речта на Джонсън си заслужава да се препрочете и днес -



не само заради забележката на Рейгън и не по начина, по който биха я приели Рубио и други консерватори, като нагледен урок за това, че една мярка може да се приложи за всеки проблем; че всичко става с един замах. (Всъщност Линдън Джонсън призоваваше за сътрудничество между федералните, щатските и местните власти; забравена ирония относно войната с бедността е, че много от проблемите са на местно ниво в т.нар. агенции за действие в общините.) Това, което от наша гледна точка е забележително в речта на Джонсън, е нейната встъпителна част: че "бедността е национален проблем", който изисква предприемането на национални усилия "в тази сфера, във всеки дом, във всяка обществена сграда, от съда до Белия дом". Президентите вече не говорят по този начин за бедността. Държавните глави - сред които и настоящата - като цяло изобщо не говорят много за бедността.

Ако се пусне търсене по дума в последните 50 речи "За състоянието на Съюза" - включително и в обръщенията на новите президенти към съвместните заседания на Конгреса (технически това не са обръщения "За състоянието на Съюза", но имат подобна функция) - много рядко се появяват словата "бедност" или "беден", след като Джонсън напуска Белия дом. Той използва една от тези думи по 40 пъти в годишните си послания; следващите пет президенти на САЩ заедно, в рамките на 23 години, използват толкова пъти "бедност" и "беден". Бил Клинтън използва думите 24 пъти - като почти половината от тях се съдържат в последната му реч "За състоянието на Съюза" през 2000 г., когато добре развиващата се икономика, бюджетният излишък и създадените над 2 млн. работни места му позволиха да говори почти всичко, което пожелае. С осем споменавания на "бедност" и "беден" в миналогодишното си обръщение президентът Обама изравни резултата си с Джордж У. Буш, който говореше главно за глобалната бедност, а не за тази в родината му.



Ако преброим използването на думите "бедност" и "беден"



само в точно определен вид президентско слово, може да се получи прибързан статистически анализ, който би подразнил Нейт Силвър (бел.р. - известен американски статистик). Естествено, това е доста неточен критерий за оценка на вниманието, което нацията ни отделя на бедността. Речите "За състоянието на Съюза" трябва да изпратят някакво послание, откакто са включени в годишния дневен ред на президента, и всяка дума трябва да бъде обмислена. Ясно е, че през половината век, откакто Джонсън обеща "не само да облекчим симптомите на бедността, но да ги излекуваме и преди всичко да ги предотвратим", президентите, независимо от коя от двете партии са, показват необичайна решителност да избягват темата. Бедността се споменава в речта "За състоянието на Съюза" случайно и формално, на принципа: "Нека набързо споменем имиграционния закон, защото журналистите ще забележат, че не сме го споменали".

Причините за това са съвсем прости. Всеизвестната истина на американската политика, която помага на бедните, е идеята, че (простете ми) тази политика не дава резултати. Независимо от постиженията във войната с бедността, разочарованията създадоха един вид колективна умора от продължаващата битка.

Трудно е да виним политиците, когато социологическите допитвания им показват, че ние наистина не се интересуваме от това. Дори и бедните не искат да слушат за бедните: повечето (сочат проучванията) се приемат за "средна класа". И президентите и от двете партии замениха плашещи думи като "беден" с клишетата "хора, които се борят" и "хората", които "страдат, защото смятат, че са им се случили лоши неща" и "изживяват лоши времена".



До каква степен думите, изречени от президентите, имат значение?



(Според политолозите това е тема на разгорещени дебати. За авторите на речи като мен това е ужасяващ, екзистенциален въпрос.) За какво президентите трябва да се притесняват повече от това, което казват (или не казват)? Питър Еделман, който морално и интелектуално е ангажиран с борбата срещу бедността от времето, когато бе съветник на сенатор Робърт Ф. Кенеди - смята, че Обама е направил много за онеправданите, въпреки че според официалните данни за бедността, измерена през 2012 г., тя е 15%. "Действията на Обама относно намаляването на бедността са много правилни", ми каза Еделман. "Законът за възстановяването на икономиката и инвестициите (от 2009 г. - бел.ред.) спаси 5 млн. души от това да изпаднат в бедност. Разширяването на обхвата на здравната програма Medicaid е историческо и постави Обама на специално място." Еделман също така приветства инициативите на администрацията за образование на децата от семейства с ниски доходи и за подобряване на условията в населените места с висока бедност. Трябва ли да виним Обама, че тези неща в голямата си степен са постигнати потайно? Може би трябва да го поздравим за неговата проницателност. Обама не може да бъде обвинен, че е безразличен към темата, казва Еделман.

Безразличие - не, но може би, някакъв страх. Фокусирането на Обама върху неравенството е своевременно и правилно, и очевидно толкова умен ход, че някои републиканци се разбързаха да разработят план, за да спасят хората от бедността (което е трудно да се направи, когато се опитваш да орежеш парите по програмите за бедност). Дневният ред на президента все още не е достатъчно амбициозен. Засега поне в него са включени повече от скромни частични реформи като увеличаването на минималната заплата.

Този разговор не може да се води, докато не започнем да използваме всички думи в речника си. За да се справим наистина с нещо, то трябва да бъде назовано, показано наяве и описано - както президентът направи с насилието в резултат на огнестрелните оръжия или с пречките пред еднополовите бракове. Не можем да искаме от Обама в предстоящата си реч "За състоянието на Съюза" да поиска от Конгреса да поднови военните действия срещу бедността, 50 години след като Линдън Джонсън й обяви война. Но може би е настъпил моментът, в който той да възприеме от противопоставянето на Джонсън. Американците знаят, вслушвайки се в Джонсън, че той приемаше почти като лична обида съществуването на бедност; тя беше като обида към собственото му аз, и косвено, към нас, като нация. Ако президентът Обама приема нещата по този начин, нека да го каже, при това ясно. Застраховката за безработица, минималната заплата са важни, но те са част от по-малките войни. По-голямата битка все още се води и тя няма да бъде спечелена с тайни маневри.

-------------

* Джеф Шенсол е писал речите на президента Клинтън и е автор на книгата "Взаимното презрение: Линдън Джонсън, Робърт Кенеди, и враждата, очертала едно десетилетие".