Да беше завалял един сняг поне...

Защото снегът е явлението, което установява мир и тишина в природата. Поглъща звуците, обира електричеството във въздуха и в душите, раздава мир и облекчение. И ако не беше ревът на снегорини и буксуващи автомобили, дори София щеше да се наслади на утринен жадуван пасторал. Чистота отвсякъде, бинтованата в бяло мизерия на пейзажа, шумоленето на снежните пеперуди - възбуждаща, многозначителна връзка с небето. "Сняг - световно облекчение", както би казал поетът. Това така, за да има образ за сравнение. И все пак снегът е една промяна, този път отказана - както и всички други промени, за които въздишаме или скандираме.



Може би един сняг щеше да омекоти паниката,



да обвие и да смрази истерията на първите новогодишни седмици, да прекрати и обезсмисли демагогията на перманентния сблъсък в обществото. Е, не такъв чак като в Америка, но и защо не, ако ще замрази Ниагарския водопад от лъжи и обвинения, от клевети и оправдания, от фалшиви, подли надежди и обещания. Ако ще застине водопадът от гняв и омрази, поне за миг и хората ще могат да чуят мислите и сърцето си. И тихо, разумно, гледайки се в очите, да успеят да си кажат важните, нужните думи за своя живот и за своето бъдеще, от които едни други хора така се боят. За жалост и в обществото, изглежда, е валидна простата зависимост от природата: ако няма сняг, няма и реколта. Най-вероятно ни чака гладна година.

С какво атрактивното самолетно приключение на една партийна трупа така хипнотизира всеобщото съзнание и отпуши водопада (или канализацията)? Не беше ли това първата за годината възможност на всички да покажат гласа си - от крясък до ръмжене? Та в небето вече имаше такъв скандал със същия герой и също с чужденка. Но какво от това - застъпиха се зад кадър, отърваха го.

И подобно стълкновение с полицай вече бе познато и отработено в политическото пространство. Този път с друг юнак. (Ако си спомняте - на паркинга пред софийската община.) И преди още да бъде както трябва забравено, премина в тържествено, самодоволно, почти сладострастно министерстване. Тоест прецедентът въобще не е насърчителен за обществото, резултат адекватен и справедлив не се чертае, важното е някак да бъде заглушен вътрешният му глас, който може да му подскаже онова, което някой ден все пак ще му подскаже: че властта е в ръцете на сили несъстоятелни, невежи и безпардонни, че закон и съвест в България не се съблюдават дори заради хигиена и благоприличие. И че това е валидно не само когато е пред камери и пред свидетели, но (и най-вече) далече от погледа на избирателите, в недостъпните, в най-тлъстите пластове на обществената баница, в тъмните дълбочини на обществения джоб.



Малко зимна тишина може да бъде спасителна за страната.



В нея може да се появят прозрения и мисли, които политическата глъчка пъди, не допуска. Може насметеният от клетви и дюдюкания обществен разум да различи най-после имитациите и маскарада в политическото поле и да претегли шансовете ни за избор и промяна.

А шансовете ни не са тъй велики. Липсата на нови хора, далечни от разочарованията на прехода, не обещава нищо светло. Лицата, които отново се наредиха в първия ред на претендентите за спасители, не са неизвестни - мнозинството от тях вече са ни спасявали. Министерствали са, кметували са, депутатствали са, прескачали са (по българския политически обичай) от една партия в друга. Те не вдъхват надежда, участвали са в разпиляването, а мнозинството - и активно, срещу добро възнаграждение. Те вече успяха да изпият енергията на най-дългите протести в историята на България. Ей така, изсмукаха я като две и две четири. А тази енергия, кой знае, може би ни беше дадена за велики дела!

Както беше казано някъде, днешните апостоли са вчерашни епископи. Не мислете, че те идват, за да изкупят греховете си от предишни управления. Те идват да ги повторят, някои дори - за да потретят.

Не знам каква тишина, каква пауза трябва да настъпи в нашия живот, за да прозрем, че е опасно да ни управляват лица, чиято политическа специалност е разрушението. Тълпа от фигурите на прехода се надпреварваха в разграждането на страната, на икономиката, на образованието, на културата, на морала. На българската съдба. В това повечето от тях имаха впечатляващ успех, но така придобитият им "профил" е необратим. Съграждането на каквото и да е за тях е противопоказно, ще бъде безразсъдно, самоубийствено, ако им я поверим отново.



Убогите, рециклирани идеи, които днес ни се пробутват,



са само претекст да се върти и разиграва безсмисленият балаган на българската политика. Да тече надприказването, за да не се окопити народът (ако предпочитате: обществото, населението) и да не усети абсолютния вакуум в съзнанието на набедената ни политическа класа. Една смислена идея не се появи за извеждането на докараната до пропастта държава. Една ако имаше, гражданите щяха вече да са я разпознали. Това е страшното, това е фаталното - безидейността, липсата на блясък и талант в служенето на отечеството. Няма вече кой дори да изрече: Господа, това е просто бездарно!

И се завръща мрачният въпрос, тормозил ни неведнъж: Има ли този народ първенци?

За такъв въпрос и снегът не може да ни бъде отговор и утеха. А и казано е вече: "Бял сняг ще има само във градините, където са играели деца."