Разстоянието между точка Б. и точка Н. е 10 км. Така поне пише на табелата на изхода на Б. Каквато и задача по математика да съставите с тези данни, тя ще бъде нерешима. Защото тези десет километра са практически непроходими. С Юри Лазаров пътешествахме до Беглеж и Николаево и всичките ни изчисления (проста работа: разстоянието, делено на скоростта) се оказаха несъстоятелни. Почти никой не пътува между двете села, освен с джипове или с оцелели съветски автомобили. Просто не става - дупките са като в прясно разминирано противотанково поле. По-нататък са пораженията от самите танкове, които са изчегъртали асфалта на път за военния полигон на плевенския гарнизон в гората между двете села. По силата на своята непроходимост пътят от години повече ги разделя, отколкото свързва. Има живи съвременници, които го помнят гладък, чист и живописен, както повечето междуселски пътища в този край. Днес за съвременните превозни средства това е едно повече кросово, отколкото транспортно трасе.

Така от къщата на Юри в Н. до мъждукащото ми фамилно огнище в Б. пътувахме по обходните пътища за Плевен през Брестовец - отиване и връщане към 80 км. Свършихме работа за около пет лева, но пък попътно се възхитихме на Горталовския каньон, огледахме Тодорово, селото на Слави Трифонов, Ралево, Ласкар, където по свидетелство на писателя Васко Жеков кой знае защо открай време не живеят цигани и, понятно, обсъдихме скока на магистралното строителство в България. Осемдесет километра вместо двайсет! Разбирате, че какъвто и да е отговорът на задачата от учебника за втори клас, той трябва да се умножи по четири. Всички сме на черната дъска и изпитът е с предизвестен край.



В този пътно-математически сюжет никой не следва да се оказва изненадан



Телевизиите периодично показват откъснати от света села с отдавна заличени и погълнати от природата пътища - издълбани от пороите, разкъсани от свлачища или просто надупчени до неузнаваемост от престъпното пренебрежение на държавата. Ние тези пътища откога, откога сме ги прежалили, сепваме се само когато погледнем километража в собствения си джоб. Магистралите, както се оказва, не водят до всички, нито тръгват от всеки човешки праг. Малките пътища ни свързват в този живот и те са, които най-лесно обрастват и се загубват под нехайния поглед на времето.

Ако се гледа безпристрастно, за жителите на Б. и Н. десетината километра (аз все си мисля, че са по-малко) са също тъй исторически проблемни, както исторически проблемна е, да речем, линията София - Скопие. Също нужна и пряка връзка, както и също обгърната в неизвестност - най-вече откъм срок. Въздишките на пътници и автомобилни гуми продължават десетилетия и не извикват дори обещания за близък ремонт. Него партиите не го обещават даже предизборно. И да бъдат завършени всичките магистрали в държавата, няма надежда, че такъв ремонт ще има.

Заедно и поотделно толкова години търсим пряк път към утрешния ден. Под утрешен ден разбираме някой, който да няма нищо общо с днешния, даже да не напомня за него. Но пряк път не се открива, а когато се открие, е прекъснат. Пътят към Европа, например, пътят към Европа по едно време се чертаеше през Босфора. Но каква Европа, елементарни вътрешни маршрути се изминават заобиколно, през сложни бюрократични инстанции, задължително през мрачни партийни централи, през благоволението на политици, през ходатайствата на "чернички" посредници и лобисти, на дребни и едри корупционери - човек се търкаля към целта като домат или пъпеш по верига от хищни прекупвачи. Когато някой ден пристигне, това е с цената на огромен масив от лично и национално време, с изразходвано до капка вътрешно гориво и с разпилени по пътя идеи и надежди.



Прекъсват, обрастват пътищата между човеците



Разбити, разкопани, често и преградени. Строяха се - представете си! -"магистрали на духа", а пътечките между хората се затриха. И става така, че ако не си тръгнал към морето, всеки друг маршрут ще ти бъде вече проблем. Пътните табели са част от един сън, от който напразно се съпротивляваме да се събудим. Наяве, както видяхме, всичко е по-дълго и по скъпо.

Не е да не съзнаваме значението на пътя. Дори когато искаме да извием ръце, натиск да окажем, прекъсваме някой важен път, спираме движението в гражданско неподчинение и скандираме условия. Малките наши пътища не блокираме - те и така най-често са вече непроходими.

Единствената добра новина е, че и път назад няма вече. Отдавна е разоран и мостовете са изгорени.

С него започнахме и после не можахме да спрем.