Не знам как сте вие, но аз се радвам на такива неща като олимпиади, световни по футбол и прочее. Ето след два дни - ново зрелище. Телевизиите ще показват повече честните игри на млади и красиви люде от цял свят, а не многословните рундове на неприятни, повехнали и обтекаеми човеци, водени от жажда за власт; по-малко ще ми говорят за стрелби в училища и за замръзнали в преспите пияници, а повече ще ми дефилират метежни скорости, скърби и радости край класациите. Вярно, човек като мен няма какво особено да му гледа на бобслея примерно, нито очаквам големи подвизи от родните олимпийци, но все е за предпочитане пред новите партийни лидери. Не че старите са от Конфуций нагоре. Като казах бобслей, май и лаф има вече такъв в политиката: пускам някого по бобслея. Значело да изоставиш бивш и прегрешил съратник, помагайки му с лек шут изотзадзе и без каска да си кюска дебелата глава из улея. По опасните виражи между демагогията и конфликтите на интереси. И докато се смееш, също да внимаваш. За шут изотзадзе. Защото политическото състезание,



за разлика от спортното, няма край



Особено ми е драго, че известно време страни с иначе често противни националистически щръклици за известен период ще си мерят само медалите. Русия сигурно очаква, че започващата след два дни Зимна олимпиада в Сочи ще посочи - пак играем на голямата сцена. Ако не възникнат крупни гафове, тъкмо така ще стане. Едва ли ще възникнат - освен някое гейдефиле, - като знаем как организира подобни прояви тази пълна с амбиции нация. Това ще посочи Сочи, защото политиката надзърта зад всичко - както казахме, тя, уви, няма край. А мястото не е случайно. Ние сме свиквали на Балканите да си говорим за "балкански синдром" и да се вайкаме от национални неразбории. Това е само защото като всеки човек и народ мерим всичко по себе си и се мислим за център на вселената. Източният бряг на Черно море и Кавказ са много още по-барутено буре от полуострова ни.

Всъщност Сочи, ако не ме е излъгал моят стар приятел и съратник черкезинът Нурби, значи "водят ме" или "карат ме". На един от местните езици. По тези места преди век и половина живеели черкезки народи - адиги, убихи и прочее. Сочи пак било голямо пристанище, а разпространен бизнес за предците на Нурби било да хващат роби и да ги карат на пристанището, където ги продавали. Оттам с кораби - по робските пазари в Стамбул, Багдад и другаде. Самият Нурби беше достоен мъж, невисок на ръст, но як и стегнат, с гарванов мустак. Свиреше забележително на китара, пееше също така добре. Аз му пуснах своите любими "Дийп Пърпъл" и "Юрая Хийп" - той ги чу за пръв в живота си, бе запленен. Скоро разучи парчетата и го докарваше почти като Ян Гилън и Джон Лоутън, с лек джигитски хрип. Моите касети и неговият глас рязко увеличиха броя на младите дами, копнеещи за парти с танци тъкмо в нашата обща с Нурби стая в общежитието в Москва, където живеехме.

- Какви хора са карали като роби - питах, - девойки от чужди племена ли?

- А, не само девойки и не само от чужди - подръпваше си той мустака и съобщаваше без желание да ме впечатли, но и без угризения за предците, - ловели както жени, така и мъже. И чужди, но и свои - от своето племе, дори от своя аул. Връзваш го на коня - и в Сочи, на пристанището. Но както хващаш ти, така и тебе могат да уловят. Трябвало да си постоянно нащрек. Затова - завършваше Нурби - най-важното за черкезина били конят и пушката. Можеш да загубиш всичко за секунди. Животът е игра. Само честта е важна. Умри, но не давай да те вържат.

В неговото племе - адигейското, със столица Майкоп - беше мъжко царство. Йерархия - желязна. Бащата, след него най-старият син, после другият. Старшият казва, другите слушат. Приличаха на индианци, доколкото познавах индианците от филмите. Водеха се мюсюлмани, но не бяха особено религиозни. Когато трябваше да се защити свой обаче,



скачаха като един



Независимо, че са по-малко, независимо, че най-вероятно ще изгубят.

- Бе ти знаеш ли, че хора от твоето племе са направили бая бели на хора от моето - казах му веднъж. - Турският султан разселил черкезите из европейска Турция, в България също, а те плячкосвали и разбойничели.

Нурби си подръпваше мустака и - пак без гордост, но и без неудобство - поясняваше:

- Може. При моите хора да вземеш чужда овца, чужд кон не е грях. Смята се за сръчност. Ако си гост обаче и под закрила, живееш у дома като цар.

После леко посърваше и допълваше:

- Но пък и вашите освободители, руснаците, са докарали бая бели на моите. Загубили сме си земите, а един цял народ от нашите - убихите, изчезна завинаги. Отишли вкупом при турския султан и после край - разселени, няма ги, като вода в пясък...

- Яд ли те е на руснаците? - любопитствах.

- Защо да ме е яд - повече са, надвили са. Животът е игра, по-силният надвива.

Брат му беше изтъкнат състезател по самбо, донесе на СССР сребърен медал от световно.

Когато не четяхме или не правехме парти с танци, играехме с Нурби шах или карти. Играехме с голяма страст, загубилият понякога си губеше и съня, докато чакаше реванш. На шах побеждавах по-често аз, на карти - той.

Самите адигейци са останали малко - към стотина хиляди. Сега си мисля, че лошите им практики са ги докарали дотук. Обаче мисля и друг, по-безутешен извод - ако пазиш честта повече от живота, много бързо се губиш.

Сигурно затова политиците са се отказали от този принцип. Иначе в другите неща следват адигейските практики.