Мине се не мине, и в родното политическо плямпане се прокрадва мъглявата митологема на задължителното гласуване - ту като най-големия душманин на демократичните избори, ту като техния единствен чародей спасител. Защитниците на тезата за неизбежния вот виждат в него начин да омаловажат ролята на купените гласове, противниците й - обществен оксиморон, според който правото на избор не подлежи на право на избор.

Ако дебатът се водеше само в плоскостта на гражданските права и задължения в една правова държава, ние непременно бихме взели активна страна в него. Проблемът е, че у нас той притежава водевилния привкус на шопска максима.

Нане настоява за промяна в законодателството не от закъснял алтруизъм, а най-вече от стремеж на Вуте да му е зле, макар че и двамата са еднакви шмекери по отношение на правилата. На това се дължи и промяната в мнението на настоящите адепти на идеята - ГЕРБ, които наскоро припознаха каузата, макар да са облагодетелствани от ниската избирателна активност - точно колкото и колегите си от ДПС и БСП.

Това обаче е чудесен, сигурен и безопасен начин да ги дразнят, защото хем като бял ден е ясно, че идеята няма да мине, хем така техните строени и инструктирани избиратели изглеждат по-читави от онези на политическия противник.

Ето как въпросът изобщо не опира до обществено събуждане, макар и насила,



а се свежда до серия абсурдни нашенски дилеми:



кой би селектирал българското Народно събрание по-качествено - малцинство купени невежи или мнозинство безплатни такива; кое има по-убедителен ефект - тлъсти кебапчета в стомаха или тлъст популизъм в главата; и не на последно място - кой избирател е за предпочитане: онзи, който гласува за недостойни користно, или другият, който го прави от чистосърдечна глупост. Ама че избор, дума да няма.

Оксиморонът на българската демокрация не се крие в задължителното гласуване per se, както твърди Мая Манолова. Той се крие в устойчивата ни психологическа нагласа, която настоява всяко правило да бъде неспазвано в името на друго, въображаемо правило, което няма да спазваме, едва когато получи статут на официално.

Така, каквато и теза да защитават Нане и Вуте, напразни са надеждите на наивните им съселяни, че резултатът от спора ще доведе до себеобуздаването и на двамата, още по-малко до промяна на нрава им. Дори всички в миг да плеснат с ръце и да приемат съвършеното правило (разбирай - избирателен закон), то това все още ще е твърде далеч от съвършеното му привеждане в действие и идеалните му резултати.



Системата няма как сама отвътре да промени механизма, по който действа.



Тя е резултат на вродения ни тарикатски нане-вутевизъм и е устроена така, че да се грижи за собствената си безопасност. Правила, които я застрашават, са обречени да бъдат трансформирани в нейна услуга. Което напълно ги обезсмисля, колкото и революционни да изглеждат на пръв поглед.

Иначе няма лошо да правим предложения. Нека и ние прибавим едно на границата между разума и абсурда. След като задължителното избиране е демократична опция, защо да не е и задължителното кандидатиране?

Едното ще стопира недостойния вот, а другото - недостойните номинации. Едва когато всички са не само длъжни да изберат свои представители, но и да издържат критериите да бъдат избрани, тогава ще стане ясно, че вотът е въпрос преди всичко на лична отговорност. От която и страна на процеса да се намирате.