Администрацията на Джордж Буш-младши редовно, понякога и справедливо, бе обвинявана в имперска самоувереност заради злополучната иракска кампания. Надеждите за отказ от политиката на интервенция не се оправдаха, след като администрацията на Барак Обама пое властта през 2009 година. Кампанията в Афганистан и необявената война с безпилотните самолети, която се води от равнините на Магреба (Мароко, Алжир, Тунис, Либия - бел.ред.) до южната част на Централна Азия, сложи кръст на тези надежди.

Европа също не бе имунизирана от пристъпите на имперска надменност, което нагледно бе демонстрирано с намесата в Либия през 2011 г. Така или иначе, след като интервенционистът Никола Саркози напусна Елисейския дворец през 2012 г., мнозина се надяваха, че Европа ще се върне към онази външна политика, която



може да бъде едновременно и разумна, и етична



Но продължаващата криза в Киев показва, че европейските лидери отново се отказаха от разума и желанието за компромис в полза на манталитета "кой кого", който ни вещае епоха на конфликти и съперничество с Русия заради държавите от бившия съветски блок.

Кризата по улиците на Киев се корени в дипломатическите маневри на европейските лидери през 2008 година. Тогава през май външните министри на Полша и Швеция Радослав Сикорски и Карл Билд предложиха т.нар. Източно партньорство, което трябваше да стане форум за обсъждане на свободната търговия и визовите споразумения (заедно с други въпроси) между страните от Евросъюза и онези държави, които се намират по югоизточната му граница, и се предполага, че искат да станат негови членове. Партньорството говореше за "споделени ценности" като зачитане на правата на човека и върховенството на закона и за насърчаване на "добро управление" и "устойчиво развитие" в региона. По думите на Карл Билд източното партньорство не е имало никакво отношение към "сферите на интереси", което изглежда твърде любопитно изказване в светлината на събитията от последните няколко месеца.

Да разгледаме изявленията на председателя на Еврокомисията Жозе Барозу. По време на пресконфренция в Милано на 9 ноември м.г. Барозу два пъти се обърна към украинците с призива "да съберат кураж и да излязат на борба". Коментарите на високопоставените европейски служители (да не говорим за изявленията на американските официални лица) бяха чинно цитирани от европейската преса, която представяше кризата в Киев като сблъсък на две цивилизации, руската и европейската, в онова място, което вече е прието да се нарича "сърцето на Европа".

Подобен род риторика е отстъпление от идеите на следвоенната европейска дипломация, която култивираше съгласието, сближаването и установяването на приятелски отношения с най-близките съседи. Европейската дипломация (с изключение на Великобритания)



се стараеше да играе ролята на спирачка



спрямо най-кръвопролитни насоки на американската външна политика. Сега обаче изглежда, че Евросъюзът започва да взема от САЩ някои от най-лошите навици за водене на външна политика.

Неотдавна един от авторите на Източното партньорство Сикорски бе принуден да признае, че "Евросъюзът сериозно е надценил привлекателността на своето предложение". Въпреки това, вместо да оставят Украйна на мира, американските и европейските дипломати планират да контрират руския пакет финансова помощ, докато олимпийските игри отвличат вниманието на Владимир Путин.

Тези дипломати са стъпили върху две изключително съмнителни предположения. Първо, те очевидно смятат, че въпреки историческите, икономическите и други свидетелства украинският народ е единен в желанието си да влезе в Евросъюза. Според Жозе Барозу не може да е истина, че протести срещу режима на президента Виктор Янукович има само в западната част на Украйна. Несъмнено Украйна е една държава, но тя се състои от две цивилизации, една от които е обърната към Русия, а другата към Запада. Те говорят различни езици и имат различен исторически опит.

Да вземем например градовете Харков в източната част и Лвов в западната част на страната. В навечерието на Първата световна война Харков е влизал в Руската империя, а Лвов е бил част от Австро-Унгарската империя. След това между двете световни войни Лвов е бил част от Втората Полска република, а Харков е влязъл в наскоро образувания СССР (официално СССР е провъзгласен през 1922 г., дотогава страната се е наричала Съветска Русия - бел.ред.). По време на Втората световна война Лвов е станал Лемберг и е изпитал целия ужас на хитлеристкия режим, а Харков е бил на два пъти превземан от хитлеристките окупатори и също толкова пъти освобождаван от Червената армия. И едва с установяването на съветската хегемония в Източна Европа двата града бяха обединени под флага на СССР.

Второ, идеята, че Путин ще бъде дотолкова погълнат от олимпиадата, че новият европейски подход по украинския въпрос ще остане незабелязан, показва дълбоки заблуди относно това с какво ще е готов да се примири руският политически елит и с какво - не. За Русия оставането на Украйна в нейната сфера на влияние е въпрос



не просто на икономика, а и на безопасност



Програмата за асоцииране на ЕС и Украйна, която бе задействана миналото лято, включва особен Протокол за външна политика и сигурност. Съгласно този документ ЕС и Украйна трябва "да засилват сътрудничеството по въпросите на регионалната и международната политика, предотвратяването на конфликти и антикризисното управление". Те трябва да работят заедно, за да "повишат степента на взаимодействие" и "да намерят начини да постигнат по-високо ниво на сближаване във външната политика и безопасността". С други думи, Евросъюзът подготвя Украйна за влизането в неговите редици.

Ако идеята за доближаването на предната линия на НАТО до самото сърце на славянската цивилизация ви изглежда изключително беразсъдна, вие ще бъдете прави. В книгата си "Съветските съдби и изпуснатите алтернативи" (Soviet Fates and Lost Alternatives) историкът Стивън Коен пише, че ако успее неоконсервативният проект за влизането на Украйна в НАТО, отношенията между Русия и Запада ще бъдат развалени веднъж завинаги, за което Кремъл публично е предупредил. Съответно цената, която ще трябва да се плати, ще бъде много висока". Неофициално Кремъл казва, че това



ще бъде прието като "обявяване на война"





Що се отнася до възторжените поклонници на Евросъюза, които твърдят, че след войната Европа е успяла да изгради процъфтяващо и социално справедливо общество чрез преговори и компромиси, сегашният стремеж да се разширят границите му на Изток всява у тях недоумение и безпокойство. Толкова ли е невъзможно да си представим , че в дългосрочен план Евросъюзът може да постигне временно споразумение с Евроазиатския митнически съюз? Очевидно Путин вижда в това една възможност, защо тогава лидерите на европейските държави напълно изключват такъв изход? Има ли сериозни причини да се смята, че Евросъюзът ще западне, ако не продължи да приема в своите редици бивши съветски републики?

Европейците не трябва да заимстват експанзионистичните външнополитически навици на върхушката във Вашингтон, подлагайки на риск мира, процъфтяването и сигурността си. Преди няколко години именитият учен по европейските въпроси Дейвид Калео написа, че "съвременният Евросъюз се нуждае от институции, които биха му позволили да живее мирно със своя гигантски източен роднина. Иначе не може да се надяваме на щастливо европейско бъдеще". Това изявление бе вярно тогава, вярно е и сега.



*----------------------------------

Джеймс Кардън бе съветник на американско-руската президентска комисия към Държавния департамент през 2011-2012 година.