Ще започна с няколко банални твърдения. Във всяка съвременна образователна система има два големи проблема - достъп и качество. Достъпът се мери по това какъв е процентът на хората, които могат да се включат в системата, по начин, по който да достигат образователния си таван. Качеството се мери по това какви знания и умения се получават и за какво могат да послужат те след напускането на образователната система.

Независимо какви конкретни проблеми на българското образование ни се струват важни, достъпът и качеството са основни проблеми и у нас. Когато в рамките на всекидневното общуване казваме, че през Възраждането България е имала завидно за времето си образование, всъщност казваме, че относитeлно голям брой деца са получавали сравнително добро образование.

Какво е положението с достъпа и качеството днес? Към българското образование се отправят толкова много и разнообразни критики, правят се толкова много предложения, навеждат се толкова много аргументи за възприемане на чужд опит, че не е лесно да се води подреден разговор. Но нека да се опитаме да видим какво е положението поне в училищното образование.

Да започнем с качеството. Преобладаващото мнение е, че днешното българско училищно образование е лошо. Оттук обаче мненията се разделят. Едната част от критиците милеят по модела от 60-80-те години и призовават да поизтупаме от нафталина някогашната организация и тогавашните училищни практики и да ги въведем отново. Друга част предлагат въвеждане на американски, френски, британски, датски и т.н. модели. Симптоматично е, че въпреки повсеместните критики и неудовлетвореност от българското училище не пропускаме да се похвалим, когато наши ученици печелят световни отличия на състезания и олимпиади, като (отбележете) считаме, че това не е случайно. Дали това е странно? Едва ли. По-скоро е израз на вкорененото ни шизофренно отношение към самите нас - ние вдигаме безпомощно рамене пред поредната "българска работа", но искрено страдаме, ако някой си позволи да оспори първенството на нашето кисело мляко или уникалността на българския принос в някоя световна работа.

В действителност българското училищно образование



не е нито само добро, нито само лошо



В някои училища то е на много високо ниво и това личи не само по успехите на децата в международни състезания или по резултатите от матурите. Това се вижда най-ясно по реализацията на тези деца след завършването им. В други училища обаче (често физически отстоящи само на няколкостотин метра от първите) качеството на образованието е коренно различно. За тези различия в качеството има много причини - от наличието или отсъствието на подбор на учениците, до мотивираността на учителите, нивото на дисциплината и състоянието на материалната база. Опитите за подобряване на качеството се свеждат до напъни за повече профилирани паралелки (т.е. повече подбор на децата) и оплакване по останалите въпроси (ниските заплати са причина за липсата на мотивация, децата са недисциплинирани по причини, които са главно в семейството, няма пари за ремонти).

Как стои въпросът с достъпа? България е



на едно от първите места в Европа по ранно отпадане на ученици



В интерес на истината сред страните със съизмерим процент ранно отпадащи от образователната система деца са (южни) страни като Португалия и Испания с далеч по-богати образователни традиции. Само че у нас има едно обстоятелство, което драматично влошава нещата - огромният процент ранно отпадащи деца са концентрирани (и това едва ли е изненада) в ромските общности. През последните десетина години бяха предприети различни мерки за намаляване на ранното отпадане - обвързване на социалните помощи с ходенето на училище, осигуряване на безплатни учебници и закуски, закупуване на училищни автобуси, увеличаване на възможностите за целодневна организация. Тези мерки обаче не доведоха до съществена промяна.

Как би могъл да повлияе на тази ситуация новият закон за училищното образование? Добре е да си припомним, че



законите не променят с един замах обществото



Те обаче поставят рамки на различни страни от поведението на човека и по този начин влияят (макар и бавно) върху обществото. Но, разбира се, няма боледуващо общество с образователна система в чудесно здраве, въпреки че обратното е възможно. Така че, без да очакваме чудеса, новият закон би могъл да напъти към решаване на няколко проблема. Ще се спра само на въпроса с въвеждането на нова образователна структура - промяна, която доскоро никой сериозно не оспорваше. Идеята е проста. Основното образование да се получава със завършването на VII (а не, както е сега в повечето случаи, VIII) клас. Всички деца едновременно да преминават в гимназиалната степен след полагане на национален изпит. Гимназиалната образователна степен се разделя на два етапа - първи (VIII-X клас) и втори (XI-XII клас). През първия гимназиален етап децата следват близък по съдържание учебен план. През втория гимназиален етап в различните училища се води различен учебен процес. За една част от децата той ще бъде насочен към подготовка за зрелостни изпити, а по отношение на друга част - ще се акцентира върху професионалната подготовка.



Какви са предимствата на този модел?



Първо, завършването на основното образование след VII, вместо след VIII клас ще даде възможност за едновременно навлизане на децата в гимназиалната степен (сега за част от тях това става вместо след VIII някъде по средата на IX клас). Второ, системата става хоризонтaлно проходима - правилата дават възможност едно дете да смени училището (насоката на своята подготовка) след VII и след X клас. Трето, този модел би ограничил ранното напускане на училище. Независимо че според нашата конституция образованието е задължително до 16-годишна възраст (подчертавам, че освен право, образованието до тази възраст е и задължение, което засяга не само тези лица, но и техните родители), системата няма изход за 16-годишните. Просто казано, ако 16-годишният напусне системата, след като е изпълнил своето конституционно задължение, той ще има дипломата, която е получил след VIII клас, т.е. на 14 години (добре е да се знае, че децата и от най-рисковите групи рядко напускат училище преди завършването на VIII клас главно по две причини - по-активното отношение на директорите на основните училища, които са и по-близо до дома на детето, и второ (основно) - без диплома за VIII клас не можеш да получиш свидетелство за прaвoуправление на МПС, популярно казано - оставаш без книжка за кола). И четвърто, ако едно дете напусне системата след X клас, то би могло да се върне в нея по всяко време, било за да придобие професионални умения в XI и XII клас, било за да се подготви за мaтури и да продължи своето образование нагоре.



Ще се случи ли това?



Със сигурност, но едва ли ще е скоро. Нека да припомня, че първият цялостен проект за нов Закон за училищното образование беше изготвен от моя екип през 2008 г. и беше внесен в Народното събрание в началото на 2009 г. Въпреки че беше напълно съобразен с Националната програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка (приета практически с консенсус от Народното събрание), изведнъж се оказа, че никой не бърза да приеме новия закон. Напротив, за половин година той не можа да се придвижи дори до комисиите в парламента. С идването на екипа на Йорданка Фандъкова нещата изглеждаха оптимистични. Самата тя беше участвала като представител на общината (зам.-кмет, отговарящ за образованието) в подготовката на първия законопроект. Разбираемо е, че едно ново правителство не е склонно да внася законопроекти на старото, тъй че очаквано започна работа по пренаписването на проекта, но като цяло при спазване на същата логика. Без да влизаме в излишни подробности, ще обобщя, че за 3 години и половина и следващото мнозинство не намери сили да влезе в смислен дебат и да приеме законопроекта. Защо? Защото не може да реформираш една от най-важните системи в обществото и в началото да няма нито един разочарован.



Ще направи ли нещо сегашното мнозинство?



Мисля, че не. Едно правителство с толкова колебливо обществено доверие и със съмнително мнозинство в парламента няма капацитет да прави тежки промени в която и да е област, а още по-малко в образователната система. Това, което дотук успяха да направят, е да внесат един откровено лобистки законопроект, по силата на който ректорите на държавните висши училища ще могат да бъдат преизбирани без ограничение в мандатите. Следващата стъпка вероятно ще бъде и отпадане на пенсионната възраст за тях. И както се казва: на печелившите - честито.

Нямам самочувствието, че това, което казвам, е безалтернативно. Вероятно има и други тези, съпътствани с други аргументи. Важното е да има разговор, дебат, заемане на позиция по това къде сме и накъде отиваме. И да не забравяме, че в съвременния свят една нация успява при наличието на няколко предпоставки, най-важната от които е наличието на младо, здраво и образовано население.