От 7 години насам в българската изборна практика бе въведено понятието уседналост. За пръв път този термин се появи в законодателството през 2007 г., когато на първите евроизбори бе забранено на българските граждани, които са живели дълго време в страна извън ЕС, да гласуват. Основният резултат от въвеждането на уседналостта бе, че 185 000 български граждани, живеещи в Турция, отпаднаха от избирателните списъци. Цифрата не бе малка, тъй като българските граждани с право на глас край Босфора са около 300 000. Впоследствие уседналостта се прехвърли и на местния вот. Първоначално тя бе доста хлабава и де факто не работеше, тъй като право на глас имаха всички, които за определен период от време имат постоянен или настоящ адрес в България. Впоследствие обаче съюзът "или" бе заменен със съюза "и", с което процесът на навлизане на уседналостта в изборното ни законодателство достигна до своя логичен завършек.

Отдавна е ясно, че от чисто юридическа гледна точка уседналостта в този й вид е



на ръба на конституцията



Да се лишават от право на глас български граждани само защото не живеят постоянно в България, със сигурност не е най-добрата демократична практика и не е нужно да си мастит юрист, за да го проумееш. От политическа гледна точка основната цел на уседналостта бе ясна - да се спрат автобусите с избиратели на ДПС от Турция. Съмнително е доколко тази цел бе изпълнена. Сигурно е обаче, че дори да бе изпълнена, това не повлия особено на изборните резултати на ДПС през последните години. Поради тези причини най-голяма полза от уседналостта има именно движението. Съществуването на този принцип е още един повод за ръководството на партията да обяснява на всеослушание как избирателите му са подложени на дискриминация в нарушение на конституцията. И да ги консолидира допълнително, когато дойде време за избори.

Истината е, че уседналостта е много евтин и



плосък опит за имитация на дейност



по отношение на един наистина важен проблем. А именно - монопола на ДПС в смесените райони и несъразмерното присъствие на партията във властта, което е факт и в момента. Подобни проблеми няма как да се решат с приемането на целенасочени законови текстове и създаването на административни пречки. Докато нито една от останалите големи партии не се опита да влезе в смесените райони, да създаде там свои структури и да покаже ясна алтернатива на хората, ДПС ще е пълновластен господар и дори отмяна на конституцията няма да промени това положение. За 25 години преход обаче единственият по-сериозен опит за нещо подобно бе направен от ГЕРБ, когато се наливаха основите на тази партия. Този опит обаче приключи с избирането на Вежди Рашидов за министър на културата. Въпросът как така със своите едва 500 000 избиратели ДПС често успява де факто да управлява държавата от Боянските сараи също има своя отговор. И той отново се крие в дейността на останалите партии. Ако те съумеят да активизират повече избиратели на своя страна или ако поне се постараят да не отвращават прекалено много хора от себе си, то ДПС ще има 20-ина депутати в парламента. Така както бе през 90-те години на миналия век, когато избирателната активност бе далеч по-висока по една или друга причина.

Всичко това е отдавна известно и неведнъж е коментирано. Засега обаче резултат няма. Единственото, което се пръкна като някаква обществена реакция срещу ДПС, бе "Атака". Съмнително е доколко Волен Сидеров и компания са националисти.



Техният национализъм се изчерпва



със заяждане на дребно с Турция и подмазване на едро на Русия. Сигурно е обаче, че "Атака" - също като уседналостта - работи по-скоро в полза на ДПС. Всяка публична поява на Сидеров консолидира допълнително електората на партията. И това едва ли ще се промени заради факта, че преди няколко месеца именно прочутият вече златен пръст на Сидеров осигури на ДПС пореден управленски мандат.

Заради всичко това би било най-добре, ако политиците се замислят как уседналостта да отпадне от Изборния кодекс. Ако не сега, то при следващи избори. Нарушаването на конституцията с политически цели е неприемливо за една държава, имаща себе си за демократична. А когато тези цели дори не са изпълнени, това вече граничи с фарс. Подобни фарсове има предостатъчно в нашия политически живот и може би не е зле да станат с един по-малко.