Като дете имаше идея да ме правят музикант, но аз я отклоних. Разнасях по плевенските възвишения ту цигулка, ту акордеон, но ги разнасях без желание и родителите ми съвсем демократично ме оставиха на мира. Сега нямам на кого да се сърдя. Музиката е убежище и криле - все неща, на които животът е заклет скъперник. В нея винаги ще откриеш нещо, което да те "извади", дори ако си човек страничен, непосветен. Имам нужда да прекъсна поне този петък катастрофичното свистене на живота около нас и да отстъпим встрани - без изстрели, без пушеци, без заплахи и декларации, без наглост и лъжа, без зловещото самодоволство на охранени лица. Да си спомним заедно, че има някъде точно това - убежище и крила. Или просто да поговорим за друго или за нещо друго да мислим.

Някога или тогава, не зная точно, на изхода на Пловдив качих един потреперващ в кишата старик. Той помълча, позатопли се, изпука стави, заслуша се в радиото - пееше Челентано - и рече: "А-а, хубава музика, с тая музика ще стигнем!"



Щели сме да стигнем София



Стана ми смешно, сякаш иначе няма да се довлечем до столицата. "Всякак се отива - добави, - но с музиката - сто на сто!" Оказа се стар военен музикант и както се разбираше - с кредо. На такива хора вярвам, в тях всички важни неща съществуват изстрадани и обистрени. Това са артисти, за които моят приятел, композиторът Тончо Русев, никога не би казал: "Какво знаят те? Свирили ли са в кръчма? Свирили ли са на погребение?" (Защото съм чувал да го казва за някои.) Моят спътник бе свирил и по площади, и по гробища, че и на маневри.

- Полковник Дяков - разприказва се той - не обичаше да прави мостове. Губело се време и личният състав се изнежвал. Той гледаше така да засили полка от високото, че да прецапа водната преграда, без да се намокри. Това му беше на него специалитет и всеки път надлъгваше "противника" с половин-един час, колкото да го свари на тясно. Но когато веднъж стигнахме Осъма, намерихме го сърдит и голям. В Балкана валеше силно, реката се мътеше и бучеше, моторите глътнаха вода и угаснаха, ротите се спешиха и затъпкаха из долчините наоколо. Късно беше да се мисли за мост, а и никой не знаеше колко вода иде отгоре.

Събра се началството, крачат покрай брега, псуват, гледат си часовниците. По едно време тича свръзката. Дяков рекъл: "Музиката ще ги пренесе, пък после по баирите ще изсъхнат." Застанахме в плиткото, диригентът викна: "Три-и-и! И!" и се почна. Войската нагази, държат се един за друг, цамбуркат, не се предават. Бутат, теглят, което не върви само - и то тръгна! Давай маршове, давай маршове - маршовете свършиха. Минахме на хора, колкото китки знаехме - изкарахме и повторихме. А отсамният бряг гъмжи и водата расте. "Другарю капитан - викам, - останаха валсовете!" И диригентът махна - добре! Надухме валсовете. Като сега го гледам - на "По върховете на Манджурия" преминават походните кухни и лазаретът. Музиката пренесе полка..."



Музиката ги пренесла. В поезията това се нарича метафора



Някога в Гърция се стъписвах - камионче минава или пък груба конска кола трополи и отстрани пише "метафора". Думата е свещена за поетите, но за гърците това си е нещо като нашенското "пренос-превоз". Пренасяха вещи, мебели или просто кюмюр. Метафората в различен вид може да се открие във всички изкуства, но и за самото изкуство може да се каже, че "пренася". А за музиката - съвсем.

Имах няколко картини, подпрени вкъщи - подаръци от познати художници в годините на неопитната ми младост. Крайно време беше да ги окача, но най-хубавата стена в хола бе заета от огромна библиотека. Реших, че трябва да я разделя и да я преместя в по-малките стаи, повиках дърводелец. Той отхвърли идеята ми - веднъж разглобена, било невъзможно да се сглоби на ново място. Пихме кафе, колкото да му оправдаем идването до "Младост", а с картините нещата се приключиха съвсем скоро - в гладното време един хитрец ги взе на безценица, защото трябваше да купувам лекарства. Върху грамофона имаше две-три плочи на Челентано, взети за малко от журналиста Г.Т., повече известен като Хърст. Помня, че самият грамофон в този ден не работеше и дърводелецът само се вгледа в тях, повъртя ги в ръце. "Моят Господ - рече, - Господ и нищо друго." Казах му, че и моят. Обичах Челентано. Тогава - особено. "Не - обясни мъжът - той ме спаси." Разказа ми историята...

Години от младостта му минали по затворите. Боксирал се, буен бил, от време на време пребивал някого. Вкарали го вътре - и там същото. Не можел да се сдържа, а и имало много, които си го търсели. Почти се примирил, че ще изгние докрай. Но един ден го карали в друг затвор, камионетката спряла някъде, най-вероятно на светофар. Моторът утихнал, затворникът наострил слух за шумовете на града (не знаел кой град) и отвън, вероятно от спряла в съседна лента кола, избухнала някаква песен. Пеел Челентано, спомнял си го, разпознал го. Имал любимо парче още от детството - "24 хиляди целувки". Но това била друга песен. Слушал жадно, после камионетката потеглила и - щрак. Челентано замлъкнал назад. Страхотният звук на живота се закрил. Останал "навън".

- Тогава - рече мъжът - си казах: "Борисе, край! Вземаш се в ръце и излизаш оттук. Каквото и да ти струва, излизаш. При Челентано и при всичко останало. Никога повече няма да го слушаш с белезници."

И, представете си, излязъл. Челентано, каза, го извел. Изнесъл го на свобода. Слуша го сега, почита го. Списания събира, плакати. Вярва, че все някой ден ще го види на концерт.

Коя беше песента, попитах.

- "Слънцето угасна" - отговори мъжът, - но не знаех това тогава. Изобщо, чух Челентано отново едва като излязох от затвора. По едно време си бях въобразил, че само заради това съм излязъл.

Всъщност, излязъл на свобода. На...слънце...

Някога диво се гневяха на изкуството, пяна се показваше. За някои несъзнателни граждани било един вид бягство от живота. Днес също се нервират, само че не признават. Мразят хората да намират кураж и утеха извън лъжите, с които ги затрупват. И да изпълзят от кашата, в която ги забъркват. И скърцат със зъби, когато това се случи. А то никакво бягство не е, естествено. Обикновен пренос-превоз е, метафора. Това исках да си спомним. И за музиката, както ви предупредих. В храма й винаги има подслон за още една душа...