|
| Бойко Ламбовски |
Да ме прощава ученият, но ако в този облик и състав напъплим Космоса, няма да прокопсаме. Нито ние, нито Космосът. Мисля, че за да напъплиш високото, трябва видът ти да е минал в друга фаза - от отглеждан да си станал отглеждащ. Според мен сме още на етап "отглеждани". И то криво-ляво. Или на етап "забравени". Каквото и да значи това.
Иначе имаме други изходи - можем да се изтрепем. Склонните към хипнотичен трепет пред унищожителните способности на великите сили и сега се прехласват пред възможността за 15 там или 16 минути да бъдат изпепелени няколко милиарда и големи части от Земята. А останалите живи да проклинат лошия си късмет, че са оживели - месец-два. Най-големите сили, САЩ и Русия, за Китай не знам, имат т. нар. технология Dead hand. Тя действа и когато няма вече президент с куфарче, и когато няма вече командни пунктове - щом установи наличие на ядрени взривове по територията и "онемели" щабове, автоматиката сама отваря силозите, сама изстрелва ракетите...Така умрелият с мъртва ръка отвръща на удара. Докато не прехвърли живите от категорията "враг" в категорията "мъртвият не ми е враг". Нещо подобно сторил сръбският войвода Стефан Синделич при Чегар край Ниш, когато таборите на Хуршид паша обкръжили въстаниците и станало безнадеждно. В акт на отчаяние войводата пушнал в барутния погреб. Страшният взрив избил и свои, и чужди. После Хуршид паша вдигнал кула от черепи - близо хиляда. Да устрашава населението. Днес тя е туристическа забележителност край Ниш.
Ако някоя велика сила днес пушне в ядрения погреб,
няма да има кой да вдигне кула по-сетне, мисля си.
Всъщност мисля тия разни неща не само поради сирийските, украинските и кримските новини. Мисля си ги, защото ни ги напомнят непрекъснато. Все ми говорят за война, дори да не искам да слушам. Наскоро държавният секретар на САЩ Джон Кери намъмри Путин, че хем руснаците били загубили Студената война, хем не щели да се примирят с това... Мечтаели пак за СССР. Аз се замислих - ако бившият СССР е изгубил Студената война, то и тогавашните му съюзници, значи, са я изгубили. Ние тоест.
Е, и? Какво следва десетилетия след това. Да плащаме данък непълноценност? Да се червим и срамуваме от векове за векове? Да спазваме норми, които не важат за победителите?
Лошо натякване, особено към някой с избухлива национална гордост. Хуршид паша вдигнал кулата тъкмо с такава цел - да напомня на раята какво я чака, ако се буни. Мислел - ще действа усмирително. За векове. Действала по обратен начин - буните зачестили, станали по-безмилостни, след няколко години - свобода.
Джон Кери не е Стивън Хокинг, разбира се. Когато Кери се бореше с Джордж Буш за президент и загуби, по американските форуми го майтапеха - боже, какъв трябва да си, за да загубиш от "Храста"... Ако същите хора, които смятат, че с демократизирането на страната си са спечелили, а ти им твърдиш, че са загубили война, то недоверието към твоето понятие за "демокрация" вероятно ще расте. Демокрацията не е репарация в края на краищата.
Зад абревиатурата СССР прости неща вижда простият. Вижда букви. Трябва да се виждат човеци. Идеологията, вдъхнала на империята втори живот, донесе беди и страдания на милиони. Но издигна много племенни култури на съвременно индустриално равнище. По света пък магнетичното поле на идеологиите промени историята неизличимо. А бившите империи - Русия, Британия, Турция - все така трудно жертват рефлексите си заради нови глобални схеми, в които имат роля на изпълнител. Като се сетих за Турция, се сетих и че идеологът на революцията Лев Троцки преди близо век седял в Турция, мразел Сталин, зовял за Четвърти интернационал. В Турция се оказал тогава и големият бард Александър Вертински, избягал от СССР с белогвардейците. Вертински пеел по шантаните. Нашият Богомил Райнов пише колко слушал Вертински из софийските кръчми с другари от музиканти белогвардейци. Райнов и другарите му романтично се прехласвали пред СССР. Белогвардеецът ги охлаждал:
- Ваш Вертински сега е в Париж и Америка, не ще СССР.
- Но чуй какво пише за емигрантите - рекъл му осведомен пияница:
В неудачах виня буржуазию,
и целуя Европу в дерьер,
осторожно косятся на Азию,
и дрожат перед СССР.*
- Това не може да е Вертински! - отсякъл музикантът.
Можело. Вертински, вместо да играе в Холивуд, където го канили, или да си живее в Шанхай, където се обзавел с млада жена, взел да пише до Молотов - искам обратно в СССР. Почти като в песента на "Бийтълс". Властите го не щели, той напирал. Пак не щели, пак напирал. Носталгията го била обсебила. Накрая го върнали. Горе-долу по времето, когато Меркадер по заповед на Сталин убил Троцки в Мексико.
Цензурата дала на Вертински да пее само 30 песни, не повече. И плочи не му издавали. Световната звезда обикалял цехове с тъкачки и малки градчета, пеел там 30-те си разрешени песни - стотици концерти. Написал песен за Сталин:
Чуть седой, как серебряной тополь,
он стоит, принимая парад,
сколько стоил ему Севастополь,
сколько стоил ему Сталинград!
Неизповедими са чудесата ти, Господи! Но засега не са за износ във вселената, така мисля. Първо да се оправим тук.
----
*Винейки буржоазията за неуспехите,
и целувайки Европа по задника,
подозрително гледат към Азия
и треперят пред СССР.
