С метрото от "Младост" до стадиона човек стига за девет минути, след което на светофара прекарва почти още толкова (или поне тъй му изглежда), преди да се добере до трамвайната спирка срещу метростанцията. Става дума за едно банално пресичане, което обезсмисля скоростта на модерния подземен превоз и хвалбите на общината. Групи от граждани с по-слаби нерви нестройно минават на червено, редовните пътници отдавна са се примирили с чакането. Тук чакаме зелената светлина с търпение, калено във взирането за светлина в края на тунела. Повлиян от разумната пропаганда в полза на правилника за движение, накрая свикнах хладнокръвно да наблюдавам как само на метри от мен трамваят за центъра затваря вратите и потегля. С годините по-лесно се приема, че изпускането е част от играта и че трябва да се задоволим със следващия трамвай, шанс и т.н. Много странно: колкото повече намалява броят на тези следващи възможности, толкова по-примирено разчитаме на тях.

На този светофар се засякохме с поета М. Б. и почти поведохме разговор. М.Б. е млад и талантлив, книгите му изпъкват и винаги съм готов да му кажа нещо приятно, но той не ме насърчава. Разменяхме си незначителни приветливи слова, когато част от навалицата слезе от тротоара. Последвах я, а поетът още се бавеше. Не прекъсвах разговора, а той местеше поглед от мен към светофара, изражението му бе някак озадачено и напрегнато, напредвахме като в забавен каданс, някакви коли ни подпряха отдясно и спряха, пресякохме. М.Б. облекчено избъбри: "Ние май минахме на червено" и се сбогува. Така си беше...



Няколко дни се питам защо момчето ме последва



Дали просто не можеше да противоречи на един възрастен събрат и респектът (представете си!) го е повел след мен през баналната улична опасност? Или пък е искал да остане близо до неразумния възрастен поет, за да го предпази, ако тази опасност се разрази в реалност?

И двата варианта са ласкави за мен. Не и въпросът защо самият аз тъй ненавреме тръгнах да пресичам. Кого последвах аз - това не мога да отговоря. Не беше човек, не беше познат, не бяха дори конкретни хора. Бяха безименни минувачи, някакви фигури в крайчеца на окото, увличащи със забраненото си движение. И бях тръгнал след тях, с тях.



Какво следваме и защо са въпроси,



които човек трябва да си изяснява навреме. За мен този момент е минал отдавна. (И днес се питам минал ли е както се полага или е просто пропуснат.) И въпреки това животът не престава да ни пробва с различни покани да се наредим в индийска нишка зад всевъзможни образи и силуети, зад примери и изкушения, зад лозунги и заблуди. Оказва се, че има особен вид вътрешна слепота и у съвременника, на която хитреци и въжеиграчи разчитат безпогрешно. Нашите сетива и чувства лекомислено реагират на движението в пространството и то ни увлича след себе си. Дали това движение е действително или виртуално - понякога не разбираме до края. (Въпросът за посоката нерядко е без значение за нас.) А дали харесваме да ни водят? Със сигурност повече, отколкото да ни натирват.

В мореплаването има един сигнал "следвай ме". Прилага се повече във военния флот. Издига адмиралът едно байраче на мачтата и всичките кораби се подреждат след неговия. Порят вълните и покоряват морската шир. Нещо такова днес, а и открай време произтича и с нашия български кораб. Вперили сме поглед във флаг на чужда мачта, кандилкаме се след него и се борим с морската болест. На нашата карта крайната точка я няма. Или ако я има, никой не знае съвпада ли с точката на адмиралската. Ние в такова плаване сме най-добрите. Няма по-печени морски вълци от нас. Не ни се налага да се ориентираме ни по компаса, ни по звездите - "онова" флагче е по-високо от националното: "следвай ме и не питай" е българският му превод от международния морски език. От време на време големите броненосци си го предават един на друг и ние се престрояваме зад тях.



Следваме...



Има и друга една алегория. Тя е от фолклора и, разбира се, от детството. Един овчар продал стадо на друг овчар. Имаше и някаква интрига, която не си спомням добре, но всичко се свеждаше до това, че продавачът не харесвал купувача. Нервиран му бил. Затова му продал само овцете, без овена. И като минали покрай голяма вода, хвърлил овена в дълбокото. Овцете? Всичките скочили след него.

Последвали го...

Като повечето притчи от миналото, и тази изобилства с изводи. Един от тях е, че проблемът със следването е бил актуален за българина още преди да се появят светофарите...