В пивоварната "Старопрамен" попаднах след верига от случайности. Нито тогава, нито по-късно сметнах, че това може да е част от съдбата ми. Но се оказа иначе...

Бях завършил университета и намерих работа в телевизията. Взеха ме в младежката редакция и за начало ме пратиха да правя предавания за армията. Отговаряше един военен, който никога не бе работил това. Сам си давах задачи, сам избирах къде да отида. Имаше магнетични точки в онази България, привличаха ме малки поделения в планините и по границите, труднодостъпни застави и радарни станции. Първия филм "Зимни пътеки", заснехме в един морски пост на Маслен нос малко преди Коледа, посред черна дъбова гора и под рева на вълните. Но пък стана филм, харесаха го и в Прага, където ме пратиха за някакъв филмов преглед. Телевизията беше все още прясно чудо за страните от Източния блок, ентусиазмът беше надъхан, туптящ. Подгрявахме го подобаващо, отиването в пивоварната организаторите го вмъкнаха повече за разтоварване.

Спомням си внушителна фабрична архитектура, мокри стълбища и цехове, казани и тръбопроводи, силен, тежък въздух с мирис на дрожди, бирена мая и знам ли още какво. Главите се замайваха от този въздух, някои от гостите почнаха да плетат крака. Чувствах се отлично и един от домакините попита дали панът случайно не е работил в пивоварна. Не е работил панът, отвърнах, но работи в Българската телевизия, точно срещу бирената фабрика в София и всеки ден вдишва тази... атмосфера. Така си беше тогава, на ъгъла на "Сан Стефано" и "Тулово" старата Прошекова пивоварна издишваше своя сладостен дъх точно срещу прозорците на младежката редакция.



Пихме пиво в гостната на директора



Няколко вида, които, признавам, едва-едва различавах - и то чак след като любезно ми обръщаха внимание. Помня, че след толкова бира на всички им се припи водка...

Смятах, че страницата "Старопрамен" е завинаги затворена. В България тази бира не постъпваше, вносителите наблягаха на "Пилзен" и "Радебергер", всъщност много рядко и в мизерни количества. Хубавото вносно пиво си беше дефицит, затова пък пивото не беше приоритет в моята среда. Но след години, след труден период в несъществуващия днес в. "Антени" намерих пристан в сп. "Септември". Новото място бе водещото литературно списание по онова време, работеха писатели сериозни и заети, поканата ме зарадва и обнадежди. Разчитах, че ще се измъкна от раздирания от интриги и злословия седмичник, и най-вече от завистливото човече, което го управляваше и което ми бе дигнало мерника. Представях си го просто и наивно: на новото място всеки си гледа творчеството, има си свои цели и задачи, няма време за дребнавости и клюки. Сега ще видите колко съм познал...

Работеше в "Септември" и един прозаик, който много се харесваше. Не в смисъл да го харесваха, а в смисъл, че сам себе си харесваше. Пишеше дебели несполучливи романи. Има такъв вид литература - всичко й е както трябва, по правилата, според рецептата на шедьоврите. Умно замислена и добросъвестно изпълнена, вложен много и обмислен труд, а резултатът - под средния. Читателят се отегчава, критиците се чудят как да го похвалят.



Подобен резултат не е осъдителен, той има право на съчувствие



Нашият автор, обаче, не осъзнаваше това. Той, както предупредих, се харесваше. Обичаше разточително да споделя тайните на творческия си процес, литературните си планове, да се сравнява с най-известните романисти, обясняваше как е "развил" техните открития, как е избягнал техните "грешки". Правеше го с чувство за превъзходство, с доброжелателен присмех и ирония. От това особено си патеше Павел Вежинов - в романите му, според колегата, нямало нищо освен гола дарба и интуиция. Това ме възмущаваше, но в такива моменти Владо Голев ми правеше предупредителен знак с очи и почваше да човърка лулата си. Една от причините за това я знаех - веднъж месечно в редакцията идваше по-младият от резидентите на Шесто управление за СБП и с колегата се затваряха за часове.

Не беше особено ерудиран, но очевидно смяташе, че е. Обичаше да се намесва в разговори и да импровизира кратки лекции по всеки възникнал повод. Импровизациите му издишаха отвсякъде, но го оставяха да говори. Бяха свикнали с чувството му за превъзходство. Човекът бе установил, че не стойностите, а фасонът и апломбът имат имат значение в живия живот. И мачкаше на воля. Опитваше да се втъкне и да се пресова в съзнанието на всички като писател значителен и важен. Получаваше му се - хората нямат нищо против всеки да мисли за себе си каквото си иска.

Точно на "Славейков", в прочутия кулинарен магазин отвъд трамвайната линия понякога докарваха немска бира "Радебергер" и от цяла София се струпваха мераклии, купуваха я с кашони. Редакцията охотно се възползваше от това съседство, "намазваха" и някои сътрудници. Веднъж, обаче, по изключение стовариха "Старопрамен", всички пазаруваха мощно и на съвещанието в петък отворихме да опитаме. Нашият лектор, разбира се, съчини цяла беседа: че Старопрамен е някакво градче на границата с Австрия и точно там е фабриката, че бирата се отличава заради водата, която вадели от не знам каква си дълбочина и най-вече защото в нея не се слага хмел, а някаква смес от местни треви, чиято тайна се предава в тамошните семейства.

Говореше като по книга тарикатът, измишльотината бе пищна, всички го зяпаха вежливо, а коректорките и с обожание. Това последното не го изтърпях, прекъснах го и изредих онова, което още си спомнях: че фабриката си е в Прага, в квартала Смихов, че "старопрамен" значи "стар извор", че разбира се, хмел слагат предостатъчно и че именно от хмела можеш да получиш припадък. Накрая, за по-убедително добавих, че аз самият там съм бил и там съм чудно пиво пил.



Припадък, обаче, без малко да получи романистът



Изгледа ме свирепо, унищожително. Скочи от продънения редакционен диван, проправи си път и излезе от стаята. Езикът на тялото му изразяваше възмущение. Бе оставил вратата отворена, вероятно да се чува, ако някой се наеме да коментира...

Коментари нямаше, всички гледаха посрамено, едва ли не с някакво разкаяние. Или по-скоро с лоши предчувствия. Как тези предчувствия се сбъднаха или не, е тема от друг живот. Ще кажа само, че това стълкновение с времето достигна градус, какъвто и за най-силната бира бе непозволен и опасен.

- Калинич - пошегува се на четири очи Здравко Чолаков, който тогава още беше жив и дори още не беше професор, - видя ли, че във водката има по-малко неприятности, отколкото в една бира, па била тя и чешка...

Това бе между периодичните пророчества на дяволития литературен шегобиец. Мир на праха му, предсказа неприятности и се сбъднаха неприятности. В резултат - охладнях към светлото пиво за десетилетия напред.

Тези дни по изключение с Николай Стоянов пихме "Старопрамен" в хубавата кръчма "Старата липа" на трамвайното колело в Лозенец. Мислех да му разкажа тази история, но се отказах. В писателския свят винаги има срещу кого да си поговорим...