Без всякакво съмнение тук някой път съм споменавал Вавилон и странното, почти нереално "отскачане" до неговите, може би най-символични за съвременния свят, руини. Така и каза човекът от посолството, който ни заведе там: "Ще отскочим - рече, - за повече нямаме време." И този отскок между Тигър и Ефрат се състоя със скорост и организация, която по онези места и днес изглежда извънземна. Край пътищата палми се прегъваха под вятъра, танцуваха на място, покланяха се без раболепие и понякога се обръщах да видя дали не гледат след нас. Спирахме в някакви градчета, влизахме в знаменити джамии, златните им куполи грееха в белезникавия следобед. Във Вавилон се стоварихме на свечеряване, пред портите му тихо заръмя.

Снимахме се пред първата от тях, веднага реших, че съм я виждал вече в Пергамон музеум. По сините гледжосани плочки тичаха или се протягаха същите зверове. (След време реших за по-сигурно да сравня снимките от двете места, но не стана - снимката от Берлин се беше загубила.) Подтичвахме из нощния Вавилон, за да хванем остатъка от дневната светлина. Но все пак накрая пред изваянието на Семирамида с лъва щраках вече на светкавица. На фотото групата се блещи срещу светлината, каменните фигури зад нея обаче изпъкват, а вавилонският мрак пристъпва в задния план като жив.

Този мрак в онази нощ бе като главно действащо лице, обвиваше руините и сякаш ги довършваше в дълбочина. Сякаш някъде зад него се издигаше кулата от картината на Брьогел Стария в мига преди да се срути. И сякаш мравунякът от хора в нейното подножие, добавен от фантазията, огласяше околността с възбуден говор на своя все още общ език - преди да го загуби. Мракът разстилаше всичко това в невидимата дълбочина на пейзажа, в дълбочината на легендата, а и на въображението.

Странно, но



миналото също има перспектива,



обърни се назад и ще видиш колко далече се простира това назад.

А тогава, пред бързо падащата нощ, като стъпвах несигурно и боязливо, изпукването на изсъхналите зимни треви и търкулването на късчета безсмъртна зидария под нозете ми се струваха като изветрял в хилядолетията отзвук на думите, които народите са загубили веднъж завинаги. Общите думи, с които са градили първата велика кула на човечеството. И последната обща кула, която, ако беше построена, щеше да ги изведе до небето. Оттам насетне - различни езици и различни кули. Сринати понякога единствено поради тази разлика.

В края на миналия век отпечатах тревожното есе "Сънувате ли Вавилон?". Беше точно за това - за загубата на общия език, езика на градежа, на напредъка. Тогава страната бе разделена сякаш на два различни народа. Едните не разбираха езика на другите, нито аргументите им, нито призивите им, нито чувствата им. Страхувах се, че ще се повтори онова, което вече се беше случило с българите: като разделиха езика ни, от Коминтерна разделиха и нас. Това заплашваше да се случи пак, вече в границите отечеството. Тук всеки, който говори на различен език,



нито бива слушан, нито бива разбиран



Дълго време вървяхме по ръба на бръснача, междувременно някои хора направиха пари като преводачи, после започнахме някак да се чуваме, да се разбираме - в повечето случаи погрешно. Диалогът ни има различен речник, различни интонации, различни понятия за добро и зло. Сякаш сме първият народ, който живее на различни планети - посланията ни, каквито и да са те, гаснат в безвъздушното пространство. Или се превръщат в проклятия и закани.

И все пак, това бе може би най-големият успех за нацията, по-голям от влизането в ЕС и в НАТО - ние се спасихме, като продължихме да си говорим. Говорим си криво-ляво и сякаш още съжаляваме за това. Съжаляваме, че



в нашия Вавилон нямаше кой знае какво за разрушаване,



че нашите кули нямаше да оставят следа в човечеството и паметта за тях щеше да изчезне заедно с нас. Оставихме, каквото оставихме, но не и важния, единен език, с който децата ни да започнат отново. Имаме нужда от нов българско-български речник, от елементарна граматика, от достъпен правопис. За да го превърнем в инструмент на бъдещето...

И не щеш ли, такъв език зазвуча в българското пространство. Езикът на онези, които по начало "звучат" под нашето небе. Какво говорят другите, чиято дума не се чува, ние не знаем. Та появи се, значи, език, който всички вкупом заговориха, заговориха го обиграно и сочно, сякаш го владеят от рождение.



Това е езикът на омразата



Този език е зловещото българско есперанто - единственият, на който общуват цели пластове от днешното общество. Те си мислят, че са най-горните пластове, но точно този език ги разполага на националното дъно. Езикът на омразата в България се предава по въздушно-капков път. Той замърсява пространството, съсипва дробовете на поколения от нас, щипе в очите и съсипва съзнанието. С него си служат за демагогия, за мракобесие, за груба, безсрамна лъжа, за насаждане на вражда и човеконенавист, за посяване на отчаяние и безверие. Може би ние сме първите, които ще изобретим Вавилон наопаки: не загубата на общия език, а именно появата на такъв ще съсипе усилията и надеждите, ще послужи не за съзидание, а за разрушение - дори на непостроеното още, за десетилетия напред. Ще рухнат всички кули, както вече ви намекнах. Нашите, и на поколенията. И отговорни ще бъдем и ние, ако го оставим да ни превземе, да ни обземе и да ни подчини. Дори ако само си запушваме ушите в днешния му предизборен разгул.