Драстичното съкращаване и дори премахване на държавните субсидии за партиите е елемент от популисткия консенсус в българското общество. Всяка позиция, която не приглася в този хор, е изначално обречена да бъде непопулярна. И не просто непопулярна - обвинена в слугинаж към лошите партии, към апаратчиците, хрантутниците, нечистите сделки и корупционните схеми. Обратно - лесно е да се харесаш на публиката с лозунги против партийните субсидии, с призиви към референдуми, с правене на подписки, с драматични медийни изявления. Сега с отчетите на партиите пред Сметната палата въпросът за кой ли път изплува на дневен ред. Кой и с какво основание харчи парите ни?!

Аргументите са добре известни, така че нека ги споменем набързо. Една политическа сила, казват, ако е автентична, трябва да разчита за своето финансиране на членски внос и дарения от симпатизанти. За какво са й държавни средства?! Ако тя не е способна сама да си намери парите, къде е тръгнала в политиката?! По такъв начин тласкаме партиите да си намерят парите от другаде, само че не от привърженици, а от бизнес кръгове, готови винаги щедро да развържат кесията. За съжаление или не,



западноевропейският ХIХ век свърши



Отдръпването на мнозинството хора от партийна дейност е факт. Когато партиите не се подпомагат от държавата, ще се подпомагат от не толкова симпатични на публиката източници.

Ето го обаче и незабавният втори аргумент - те така и така го правят, така и така черпят ресурс от олигарси, мафиоти, съмнителни бизнеси и национално отговорни капиталисти, защо да им набутваме още?! Ами за да не стоят единствено при спонсорите си. Проблемът е в липсата на достатъчно работещи контролни механизми, които да възпират изкушенията към нови хранилки.

Партиите не защитават интересите на хората, защо те да им отделят от данъците си, гласи трети аргумент. Недоверието в партийната система нито е от вчера, нито е само българско. Много са факторите, с които можем и трябва да си го обясняваме. Но в такъв случай защо самите граждани не поемат нещата в свои ръце и не направят по-добри, по-качествени и по-близки до тях формации? Говорим за статукво, за партиен картел, за задкулисие. Нека вместо да се жалваме за джоба, свой и на държавата, да помислим какви нови партии, действащи пред кулисите, можем да им противопоставим.

България, казват, е бедна страна и не може да си позволява такива суми за своите партии, особено на фона на други европейски образци. Често посочват Германия, където субсидиите на глава от населението са по-скромни. Германия е голяма страна със съвсем различни традиции и на правов ред, и на отношения партии - бизнес, и на финансиране през фондации и граждански структури. А и присъщата дейност на партиите навсякъде по Европа е сходна. И разходите в по-бедна България не са чак толкова по-ниски от тези в по-богата Германия. Всеки може да прецени разликите в цените на бензин, хартия, телефонни услуги, пропагандни материали, и т.н. тук и там, за да се убеди.



Партиите дори не извършват присъщата си дейност,



звучи поредно възражение, а си държат субсидиите на влог и трупат лихви. Това е като приказката с лудия и зелника. Решението много по-просто може да бъде в съставяне на нови и по-коректни правила за харчене на субсидиите. Нека се направи сериозна и освободена от страсти дискусия какъв е оправданият размер на субсидията. Той може дори да варира, да се съобразява с периоди на провеждане на избори, да бъде редуциран с компенсация от по-улеснени правила за вземане на кредити и прочее според експертните преоценки за спецификата на политическия процес.

Демокрацията е скъпо удоволствие и, уви, трябва да се научим да си го плащаме. Без партийни субсидии уж ще ни е по-евтино, макар че накрая спестовността ще ни излезе през носа. Без партии изобщо ще е още по-евтино. Без парламент и институции съвсем. Мнозина навярно ще ръкопляскат на такъв вариант, което не им пречи редовно да се възмущават на тиранията и деспотизма в държави, където това е постигнато.

Съгласие за по-ефективно правосъдие и контрол и обществена и медийна непоносимост към грозните политически феномени е много по-трудно за осъществяване, отколкото просто да отрежеш едно перо в бюджета. Ако това перо го разделим помежду си, ще можем да се поздравим с по пет лева на човек годишно. Надеждата е да разсъждаваме повече какво точно искаме от нашите партии и как да им въздействаме, за да го направят, а не само какво да им вземем и да изпаднем в още по-големи зависимости от сегашните.