Гергьовденският дъжд, казват, бил скъпоценен за живата природа. Всяка капка - жълтица. Селякът се радвал и благославял дори ако това му затруднява празника. Имам спомени от такива дъждовни празници, св. Георги е светецът на семейството, десетилетия неизменно ни събираше във фамилното гнездо.

И неведнъж валяха дъждове.

Тогава се подслонявах в навеса при пещта, топлината й ме обгръщаше, капките барабаняха по ниския покрив, от керемидите, от клоните в градината капеха блестящите благословени монети - аванс за обещаното щедро лято. Гергьовските дъждове не бяха рядкост и дядо ми Павел се озаряваше от радост и благодарна възбуда - дори когато отдавна вече не ореше и не сееше и дори нивите му не бяха точно негови. Остана тази възбуда и у нас, когато той не беше вече жив, почитахме гергьовденския дъжд и вярвахме в него. Освен всичко (това си беше вече мое наблюдение и интимна моя тръпка), той, както никой друг дъжд, умееше да свършва с разкошна следобедна дъга.

През 86-а дъждовете бяха особено щедри, а и природата цъфтеше и зеленееше особено мощно, сочно и апетитно. Пред портите в уличката блестяха мокри лади от различни градове, съседите наредиха тавите с агнетата в нагорещената пещ и там, в пещника, опитвахме и коментирахме ракиите, с които дошлите се представяха на тази гергьовденска дегустация. От време на време от къщата излизаше жена, накъсваше марули от градината и добавяше салата в синя емайлирана тава. "Какви марули тази пролет - помня, че ги хвалеха жените, - и чисти, чисти, дъждът ги умил за хубост." Радвахме се на марулите и ние, уважихме ги, макар и по своя си начин. Изобщо не споменахме Чернобил, нито ни мина през ум, че зеленчукът в градината бе избуял такъв невиждан и тържествен съвсем не заради нас и нашия Гергьовден. Това ни се разкри след време, колкото да затаим в душите си един страх и неизвестност какви ще са последствията от нашия юнашки пир.



Когато Чернобил вече не можеше да бъде затаяван,



той изплуваше в съзнанието като тяло на удавник, уж укрито в мрачни речни дълбини. Спомняхме си го гузно - не защото имахме някаква вина, а защото силно искахме да го забравим. И това желание - да забравим, бе всъщност вината. И благодарение на него тя някак се разпредели, раздроби се и накрая се разми. А заедно с нея - и причината. Стана точно онова, което не трябваше да става. Понякога се сещам за това, наистина все покрай Гергьовден, но никога по начина, по който ни го припомнят, обвиняват и отсъждат. Чернобил живее и днес - в онзи смисъл, който не го е отменил като присъствие и като печална възможност.

Истината се възстановяваше на части, кога с унизително, кога със заплашително шикалкавене, неизменно с някакви бодряшки коментари - според тогавашното прилагане на днешния задължителен позитивизъм. Не се огласяваха данни, които могат да разтревожат масите, всякакви професори и академици оцапаха честта си с премълчаване и изопачаване на ужасните факти. Междувременно тръгна Перестройката, в Москва се появиха и вестници и списания извън контрол, та в кафенето на писателите Иван Николов ми даде няколко странички ксерокс - беше статия от "Огонек".

Статията доказваше, че аварията в Чернобил не е случайност и не е човешка грешка. Бедата е била програмирана в онова общество от всеобщата безотговорност, липса на правила и на зачитане на правилата, от формалния, бездушен характер на основни човешки дейности, от пълзящата немара, от нагласените резултати, от равнодушието към заобикалящата среда и към самия живот, породени от липсата на лична и обществена перспектива. Както и от подмяната на задължителни човешки качества, пълноценност и полезност с някакви партийни мерки за преданост и лоялност. "Дано се размине" - твърдеше авторът - е девизът на всяко нехайство. И понеже твърде често злощастието наистина се "разминава", разминаването завладява действителността. То започва да я управлява. Разминаване с безопасността, с логиката, с разума, с критериите, с времето. С всичко, с което други народи не си позволяват да се разминават. Авторът даваше различни примери от съветската действителност, според него такива гафове имало много, във всички области на живота, дори в космическата им програма, но щом не достигали до чуждите медии, оставали неогласени. Чернобил се разчул, защото твърде много застрашавал останалия свят. Такава горе-долу беше статията, закачих я на дъската за обявления в редакцията и някой, разбира се, веднага я отмъкна...



Та ето какво най-вече ми спомня пролетният дъжд -



тази статия ми спомня. Това раз-ми-на-ва-не. Мисля, че тя остана непрочетена, а трябваше! Мисля, че би останала непрочетена и днес. Когато партийните сметки подреждат отговорните лица от върха до основата на държавата, когато кадърността и подготовката нямат дори спомагателно значение, когато интересите на върхушката и мафиите разпределят всички роли в националния живот. Когато толкова насъщни за съществуването ни проблеми се замитат под черджето, когато баналното поддържане на живота се заменя с истерично разтръбени магистрали и газопроводи, когато няма кой да почисти коритата на реките, нито да прибере навреме оръжията на паникьосани неврастеници, няма кой да подпре мостовете, нито да купи линейки, нито да държи затворниците под око, когато немарата, безотговорността и мързелът се разполагат и самодоволстват, а на обществото се възлага само да брои жертвите. Дори пари когато дърпаме от Европа, пак претупваме и замазваме, махваме с ръка: дано се размине.

Но все по-рядко ни се раз-ми-на-ва.

Боя се, че този пълзящ Чернобил обхваща изтръпналото тяло на нацията и дори това не е съвсем вярно, защото май не се боя истински, не колкото трябва, малко се боя, малко се боим. Иначе бихме се вдигнали да направим нещо...