Няма никакво съмнение, че кханасюбиги Омуртаг (814-831) е българският владетел, който създава единна България като премахва съществуващото дотогава самоуправление на Славиниите. Няма съмнение също, че привличането на славянските князе и жупани в общото държавно управлението, както и административното обединяване на славянските и прабългарските части на държавата е най-важната политическа крачка по пътя към укрепване на България през целия IХ в. Усъвършенстването и модернизирането на държавното управление създава всички необходими предпоставки за бъдещото развитие на Имперска България, заедно с възприемането на припомнената от великия господар Крум българска политическа теория и съзнателното й приложение през следващите повече от два века. Създаването на унитарна държава е най-значителната вътрешнополитическа стъпка в първоначалното строителство на държавата ни като имперска сила. Би било крайно несправедливо обаче, ако пропуснем предшестващите стъпки в тая посока.

Не е редно да се твърди, че изграждането на Съюзна България е мечтата на нейните строители, събитията се стичат така, че срещу Византия е нужна съществена сила, не само военна при това. Нужна е политическа и идеологическа обоснованост за да бъдат откъснати от империята нейните златни балкански земи. В битката за създаването на държавата ни славянските племена влагат земята, а наследниците на господаря Кубрат - имперската идея, очевидно създадена от него.



* * *



Ако се върнем във времето на господаря Кубрат, и неговото главно творение - Старата Велика България, ще установим, с голяма лекота наверно, че създаването на българската политическа теория, на българския държавен, а по-сетне национален, идеал е заслуга именно негова и ничия друга.

Тази категоричност може да изглежда и попресилена понеже писмените извори за господаря Кубрат са толкова малко. Ако към тях прибавим и огромното държавно съкровище на Велика България, известно като "съкровище на Кубрат" (вж. Свързани текстове), то възможността за съставяне на исторически верни изводи се увеличават съществено. Изложената в следващите редове хипотеза се основава именно на целия известен набор от писмени и археологически извори.

Едно споменаване у Петър Патриций (вж. Извори), който се приема за автор на едно частично запазено историческо съчинение, ще ни е отправна точка. В 12-тия фрагмент от това съчинение е посочен текстът на едно писмо-отговор на персийския шахиншах Нарсе до император Галерий във връзка с преговори за мир между Персия и Римската империя през 298 г., там Персия и Римската империя са сравнени със светлици, с двете очи на света. Не е странно сравнението, според представите на древните очите, и човешките и животинските, излъчват светлината, която облъчва окръжаващата ни среда за да я виждаме (вж и Bruno Snell, 1984).

Отново за Персия и Римската империя като "две очи, озаряващи света" се чете и в писмо на персийския шахиншах Хозрой II Апарвез (589-628) до император Маврикий (582-602) от 589 г., малко преди шахиншахът да стане тъст на византийския император.

Изглежда светлиците-очи в тези писма са метафора за слънцето и луната, както ни осведомява Йоан Малала в проблемната 18 глава на неговата "Летопис".

Макар всички споменавания за "двете очи на света" да са все в персийски писма до византийските императори, за тях научаваме само от византийските летописци. Впрочем Византия ни най-малко не се притеснява от нехристиянска Персия, която поставя наравно със себе си (Й. Е. Караянопулос, 1992) и това никак не е в противоречие с възгледите, залегнали във византийската политическа теория (Теодор Димитров, 2008; Герасим Петрински, 2007 и 2008).



* * *



Ако съпоставим годините на развитието на Старата Велика България, на Византийската империя и на Персия ще установим накрая едно прелюбопитно съвпадение. Вярно, началото на Старата Велика България е трудно да бъде датирано точно, патриарх Никифор започва своя разказ за тези събития с обичайното "в това време". Въпреки това повечето изследователи се обединяват около средата на 40-те години на VII в., т. е. около 635 г. или малко след това. "В това време", наистина, на 2 декември 636 г., при Кадисия в южната част на Месопотамия персийската войска претърпява ужасяващо поражение от арабите, в битката загиват около една трета от участващите персийци и половината араби. Поражението при Кадисия на практика слага край на държавата на Сасанидите, последният нейн владетел, Йездигерд III (632-651) напуска столицата Ктесифон и броди по страната си - изоставен и без войска. Залезът на Персия като велика държава подозрително съвпада с решението на Кубрат да отхвърли чуждата власт и да създаде най-значителната "степна империя" по това време. Не изглежда всичко това да е случайно.

Господарят Кубрат, когото изворите представят като съвсем вътрешен човек в делата на византийския императорски двор поради "нечуваната дружба" на младия племенник на Органа с император Ираклий, няма как да не е бил възхитен от величието на Цариград по това време. Огромното количество скъпи вещи, които Кубрат събира като владетел по-сетне го представят в обичайната светлина на мечтаещ имперско величие.

Впрочем, колкото силни са връзките на прабългарската аристокрация с Византия, също толкова силни са те и със Сасанидския двор, неговият ослепителен блясък също са жадували по Северното Причерноморие. Едва ли е случайно силното влияние, което има персийската култура в бита и обичаите на прабългарската аристокрация. Дори имената на по-голямата част от известните ни прабългарски аристократи и на по-сетнешните владетели на Дунавска България са пряко свидетелство за иранското културно влияние върху прабългарската аристокрация (Веселин Бешевлиев, 1967). Отдавна знаем, че тя обича да подражава на имперския лукс в Цариград и Ктесифон, ако съдим по съдържанието на находката от Малая Перешчепина. От желанието да се използва имперския лукс до създането на собствена имперска политическа доктрина, при подходящо възпитание в ранна възраст и съответните лични дарби, не е никак далеч, струва ми се.

Така съвпаденията станаха доста, в такова струпване е обичайно да има скрит смисъл. По всичко личи, че около средата на 40-те години на VII в. след очевидния залез на Персия, покорявана методично от арабите, господарят Кубрат, чийто ранни съзнателни години преминават в най-пряк досег с могъщата Византийска империя, създава сам своя империя, на която е съдено да просъществува кратко. Идеята за държава, която да е трети център на света, нейното "трето око", или дори да замести Персия като "източното слънце", като единия от двата "светлика на света", ще продължи да съществува и след смъртта та господаря Кубрат, и след края на Старата Велика България. Имперска България на Долния Дунав ще пренесе тая идея чак до началото на следващото хилядолетие.





Извори



"[През 298 г.] Афарван, любимец на персийския цар Нарсе [(293-302)], бил изпратен като посланик при [император] Галерий [(293-311)] с молба. Той бил представен на императора и като получил разрешение да говори, съобщил: "Известно е на човешкия род, че Римското царство и Персийското царство са всъщност като две светила. Подобно на очи, всяко от тях трябва да блести със сиянието на другото, а не да враждуват, вървейки към взаимна гибел. Това показва не мъжество, а лекомислие и слабост . . . Не трябва римляните да мислят, че Нарсе е по-слаб от другите царе, а Галерий превъзхожда всички други царе, че единствено нему отстъпва по справедливост персийският цар, макар той ни най-малко да не е по-долу от своите предци по достойнство". Освен това, добавил Афарван, заръчано му е да предаде, че уповавайки се на свойствената за римляните справедливост Нарсе предава на тяхното човеколюбие правото на своето царство и по тази причина той [Афарван] не носи със себе си условията, по които би следвало да се сключи мирът [в резултат на разгрома на персийската войска през пролетта на 298 г.], а предоставя всичко на благоусмотрението на императора. Нарсе моли само да му бъдат върнати децата и жените . . ."

Из "Исторически събития" на Петър Патриций (около 500-565)



"В това време [през втората половина на 529 г.] завърналият се от Персия магистър Хермоген заедно с даровете донесе и ответно послание от Кавад [I (449-531)], царя на персите, за василевса на римляните Юстиниан [I (527-565)], в което се казва: "Кавад, цар на царете, цар на източното слънце, до Флавий Юстиниан, кесар на западната луна. Ние намерихме в нашите древни писмена, че сме братя един с друг, и ако някой от нас има нужда от люде или от пари, другият ще му даде [недостигащото]. Поради което и досега ние, като помним това, така и постъпваме . . ."

Из "Летопис" на Йоан Малала (около 491-578), след 563 г.



"Този човек [господарят Кубрат] бе кръстен още в детството си и приет в недрата на християнството в Цариград и бе израсъл при императорския двор. Той завързал нечувана дружба с [император] Ираклий [(610-641)], който беше го обсипал с благодеяния. И след смъртта му той остана от признателност привързан към децата и жена му Мартина . . . [Господарят Кубрат] победи всички варвари и езичници . . ."

Из "Летопис" на Йоан от Никиу, VII в.



Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?id=697654

http://www.segabg.com/article.php?id=612537

http://www.segabg.com/article.php?id=572161