Утре е денят на буквите. Поправка: Денят на буквите. А според разпространените напоследък правописни волности: Денят на Буквите. Защото все пак главното тук не е Денят, а Буквата.

Буквите са първото велико откритие в живота на всяко човешко същество, с осъзнаването на а-бе-то то открехва откровението на тайнствата духовност и познание. Буквите са важен знак във всяка отделна съдба, а букви като българските имат магическо значение в съдбата на народа. Те спокойно биха украсили националното знаме, ако бъдат поставени там със съзнанието, че трябва да бъдат следвани.

Това съзнание българинът е имал в тревожни и тъмни столетия, в стремителни и несправедливи времена и премеждия - буквите никога не го излъгаха, не му изневериха. С буквите си той оцеля и израсна. С буквите си, колкото и неразбираемо да е това днес, той спаси своето бъдеще. Тази вярност към буквите не е била винаги безопасна, нито е била винаги обяснима. Но тя е реална, доказана е, състояла се е. Като повечето съдбовни връзки и тя е повече несъзнателна, инстинктивна. Странното е, че в наши дни несмислени гласове подхвърлиха идея за раздяла - за да сме се слеели с Европа. Всъщност, за да изчезнем в Европа. Глупост или заговор - преценете сами.

В началото на миналия век един дядо от Беглеж обичал да ходи в Плевен. До града и обратно прави петдесет километра. В един ден дори с каруца това си е път, а дядото ходел и се връщал пеш. Да погледа и... да чете фирмите. Това му било слабостта: фирми да чете. Обичал да чете и скъсал не един чифт цървули за това. Дали го е разбирало селото - не знам. Но за да го запомни, значи не го е разглеждало само като странност. Имало е и някакво удивление ли, възхищение ли, или просто по днешному респект. Ходел е този селянин да "практикува" буквите и може би зад това по-мъдрите от нас ще открият нещо повече от чудатост.

В моето детство след войната обеднялата, почти разорена, купонна държава



обяви война на неграмотността



Сега, прелиствайки единствено детски спомени, виждам, че това е била битка епична и, без съмнение, красива. Вечер в нашите класни стаи влизаха възрастни хора и нашият учител ги учеше на четмо и писмо. Тухлари, каруцари, боклукчии, зидари, кожарски и хлебарски чираци, прислужнички и метачки, те пишеха ченгелчета и лулички, а понякога сутрин намирах под чина си отронени буквички от първолашко "четало". (Който помни какво е това, ще се сети. Четалото бе забележително помагало за българската грамотност, попитайте някой да ви разкаже.)

В тези вечерни класове имаше родители на мои съученици, понякога учителят ги мъмреше: "Баща ти пише по-красиво от теб, не те ли е срам." По някакъв начин буквите сближаваха и спояваха поколения. В отдалечените краища, по границите, в Родопите и в Добруджа изпращаха учители с една завършена гимназия - единствено да ограмотяват, да показват буквата и книгата на хората от глухата периферия. Когато заподозирвате онези поколения в носталгия по миналото, спомнете си за това...

В наши дни чух известен политолог да разказва по телевизията как в една паспортна служба видял майка да попълва формулярите на дъщеря си. Майката - грамотна, дъщерята - не. Това е едно от най-трагичните съобщения, които съм получавал. Няма да се уморя да ви го предавам.



Днешното време отне буквите на хиляди сънародници,



кой ще поеме тази вина?

"Идеята си е идея, образите са си образи, но всичко това трябва да се облече в буквички, те се пишат една по една, десетки, стотици, хиляди буквички, които писателят трябва да събере в думи, в страници, а после в книга, в пиеса. И само вече написани, "произведени", те съставляват неговото творчество - талантливо или бездарно, преходно или безсмъртно, от първия до последния ред. Творчеството е животът на писателя. И ето - можем да кажем, че животът на писателя се състои от букви. Каква проза! Но пък лесно нещо ли е прозата?"

Това съм запазил от разговор с Йордан Радичков по припеците на ул. "Шипка", където понякога го срещах. Вероятно съм искал да го цитирам в някое от първите есета на "Нерви и утехи". И без съмнение ме е заинтригувало отклонението за "буквичките". Бях свикнал да мисля и да пиша, че думите са градивното на литературата и сега изведнъж - буквички! И то от човек като него, може да се каже - най-големия експерт в държавата. Едва ли записаното е дословно, по-скоро е възстановено по памет, но помня, че при редките ни срещи по левия тротоар на "Шипка", като забавяхме ход, за да поприказваме попътно, понякога отваряхме дума за писателския делник, за неговата монотонност и неблагодарност. Тогава писателският труд бе обект на язвителност и намеци за колаборационизъм с тоталитарната държава. Може би точно тези подозрения е искал да отблъсне Радичков, сам себе си да убеди, а може би и опонент някакъв невидим, който го беше оскърбил и притеснил? И всичко това е било някакво послание, което аз тогава не съм разчел, а още по-малко препредал. Че писателят е човек като всеки друг човек, че и писателският труд е като всеки друг: едно и също, едно и също всеки ден, от сутрин до мрак, а това дали е праведен или е грешен също е като при другите хора, при едни - да, при други - не. И дори средство за производство в този труд, собствено средство, писателят няма.

Защото буквите са на всички.

Нека бъде така!