Соцкандидатът за председател на Еврокомисията Мартин Шулц подхвърли мрачно, след като левицата не стана първа сила в Европарламента: "Битката едва започва". Неговият партиен бос по европейска линия Сергей Станишев броеше в този момент жертвите, дадени от главния му опонент: "Големият губещ е Европейската народна партия!", заяви той с европейски апломб и подмина националния факт, че големият губещ в България е собствената му социалистическа партия. Бойко Борисов пък отиде на другия ден в Брюксел, за да докладва как ГЕРБ е свършил основната работа на ЕНП, като лично е надвил лидера на ПЕС Станишев и така е постигнал не само национална, но и общоевропейска победа за десницата.

Макар и да е периферна по значимост държава в ЕС, България създава впечатление, че от нея зависи нещо на главния европейски фронт. Формално Станишев е длъжен да бъде там дори



като дръжка на партийното знаме



Но неколцината журналисти, дошли да го чуят на първата му пресконференция в Брюксел след изборите, научиха, че най-важното според него било кой колко губи, а не колко печели. В този смисъл под негово председателство ПЕС се представя добре, защото получава почти същия резултат като на евроизборите през 2009 г., докато ЕНП губи 60 места. Запитан дали ще подаде оставка като европейски лидер, след като в своята страна губи изборите, той отказа да отговори. Сигурно защото има европейски, а не провинциални отговорности.

Най-важният въпрос в момента е кой ще оглави новата Европейска комисия. Той е колкото партиен, толкова и принципен за бъдещето на ЕС. Защото съперничеството между партиите е само видимият фронт, а скришният е съперничеството между Европарламента и Европейския съвет. Това са две отделни битки, фокусирани върху една и съща цел - контрол над главния изпълнителен орган на ЕС. Партийната битка е ясна: ЕНП има лек превес в Европарламента и всичко ще зависи от пазарлъка между различните политически семейства - може да стане като в българското Народно събрание, ако вторият, третият и четвъртият се обединят срещу първия. Тогава кандидатът на десницата Жан-Клод Юнкер ще има съдбата на Бойко Борисов и ще получи мандат от евродепутатите само колкото да го върне поради неспособност да събере абсолютно мнозинство. Партийното разделение в Европейския съвет (28 държави) е приблизително същото, защото в осем държави управляват леви правителства, в девет - десни, в пет са лево-десни коалиции, а в шест - десно-леви, или по груба сметка левите доминират в 13 държави, а десните - в 15. Политическият пейзаж е променен значително в сравнение с 2009 г., когато бе сформирана последната Еврокомисия с участието едва на 4 комисари от левицата.



По-съществената промяна обаче е друга



Сега за първи път Европарламентът ще има думата при избора на председател на Еврокомисията, защото получи това право с Лисабонския договор. Така властта на Европейския съвет (правителствата) намаля, защото по-рано само той можеше да номинира кандидати за председател на ЕК, доколкото в първичната си същност Евросъюзът е междуправителствена организация. Вече се наблюдава борба между институциите, като целта на Европейския съвет е да запази правото си на последна дума, а Европарламентът да разшири влиянието си. Спорът се свежда до следния принципен въпрос: да има или не пряка общоевропейска демокрация, която се олицетворява от пряко избраните евродепутати. Правителствата все пак са непреки изразители на волята на електората, защото например представителят на България в Европейския съвет Пламен Орешарски въобще не се е подлагал на проверката на народния вот, преди да заеме този пост.

През 2011 г. евродепутатите извършиха малка революция, като се споразумяха, че всяка основна политическа група ще излъчи свой кандидат за председател на ЕК, който ще води наднационална кампания, и че в зависимост от подредбата им след изборите някой от тях ще получи подкрепата и на Европейския съвет. Правителствата обаче не дадоха сигнал, че са склонни да приемат свършените факти, и за тях остана отворена възможността да посочат кандидат извън фаворитите на ЕП. Те получиха неочакван съюзник именно в ЕП, защото засиленото присъствие на националистически партии е всъщност противодействие на по-нататъшно отстъпване на национален суверенитет в полза на общоевропейските институции.



Започва изтощителна позиционна война



на различни политически и институционални конфигурации, която може и да не приключи до 26-27 юни, когато Европейският съвет ще трябва да обяви кого предлага за председател на ЕК. След това Европарламентът ще трябва да гласува дали го подкрепя на сесията си на 14-17 юли. Ако преговорите не приключат до един месец, изборът ще бъде отложен за есента, защото през август всички институции в Брюксел са в лятна ваканция. По принцип сформирането на нова Еврокомисия трябва да приключи до 1 ноември, което означава не само да е избран неин председател, но и държавите да са предложили свои кандидати за еврокомисари, те да са одобрени от председателя и да са получили от него предложения за ресори, а след това да са препитани и одобрени и от Европарламента. Всички тези етапи предполагат пазарлъци, защото дават картина за влиянието както на отделните държави, така и на политическите сили.

На българския терен битката вече пламна, защото Борисов оспори правото на правителството на Орешарски да посочи следващия български еврокомисар. Заедно с това той поиска от ЕНП да даде заместник-председателски пост на Мария Габриел, за да покаже, че не само Станишев има достъп до европейските партийни върхове (в момента ЕНП има 10 заместник-председатели). Положението на Станишев е по-трудно, защото трябва



да се отбранява на два фронта



У дома трябва да крепи правителство, зависимо от крайнодясна партия. С това вреди на европейския си образ, защото няма друга партия от левицата, която да се обслужва от такова съглашателство. По този начин той открива възможност да бъде оспорен постът му в собственото политическо семейство. Ако Мартин Шулц не успее да се пребори за председател на ЕК, дните на Станишев начело на ПЕС вероятно ще бъдат преброени. Въпросът за неговата смяна ще стане актуален догодина, защото, докато траят пазарлъците за разпределение на постовете в ЕК, няма да е уместно да се разклаща партийната лодка.

Станишев обаче има и скрит коз - слабостта на вероятния му вътрешнопартиен съперник Жан-Кристоф Камбаделис, който в момента е негов заместник в ПЕС и отскоро е първи секретар на Френската социалистическа партия. Първоначално Станишев много разчиташе на заразителния пример на Франция, където победата на социалиста Франсоа Оланд през 2012 г. на президентските избори се очакваше да отприщи лява вълна в Европа като реакция срещу затягането на коланите от десницата. Изглеждаше, че председателят на ПЕС е късметлия, защото можеше просто да яхне лявата вълна и да създаде впечатление, че има някакъв принос за нея. Неговият боен кон обаче се препъна и падна тежко на евроизборите, защото френските социалисти останаха трети, победени позорно не само от далечните наследници на голистите, но и от крайнодесния Национален фронт, който им отмъкна работническата класа. Сега Станишев е в доста жалко положение, но точно французите не могат да му търсят сметка, че е загубил изборите в България, и да претендират за поста му начело на ПЕС, защото те са още по-зле.



Какъв може да бъде следващият му полезен ход?



Очевидно позицията му е отслабена както в България, така и в Европа. Да се задържи на двата лидерски поста е невъзможно, защото ще генерира все по-силна вътрешна съпротива. Налага му се да избира, за да не загуби внезапно и двата и да се превърне в кръгло партийно сираче. Европейските избори му дават шанс за тактическо отстъпление. Нищо не му пречи да се възползва от получения вече евродепутатски мандат.

Може би Станишев още не се е отказал от мечтата си да стане еврокомисар. Но условностите са много. Първо, трябва неговият приятел Мартин Шулц да оглави еврокомисията, за да му предложи достоен ресор. Това не е задължително, но е важно. Ако Борисов има въображение, трябва да му даде този шанс, а не да се опитва да събори кабинета. Даже трябва да насърчи Станишев да тръгне по пътя на злополучната Румяна Желева. Заради съглашателството си с "Атака" Станишев може да стане лесна плячка, защото даже крайни националисти като Марина льо Пен смятат "Атака" за неприемлив съюзник. Представете си как биха се чувствали другарите му в групата на социалистите и колко биха го защитили.