|
4 декември 2002 г.
На 14 ноември т.г. във вестник "Сега" бе публикуван материал, в който авторът твърдеше, че съм бил дал интервю в "Работническо дело" през май 1973 г. (стр. 5) под заглавие "Как да се пише интересно за комунизма", в което съм бил казал, че "всички трябва да бъдем барабанчици на комунизма, войници на БКП" и тем подобни. Въз основа на това интервю Явор Дачков ме обля със словесна помия.
След като обявих по "Всяка неделя", че такова интервю не съществува, очаквах с голямо любопитство как разобличеният лъжец и ругател ще се измъкне. Истинските мъже в такива ситуации казват: "Сгреших (или подведоха ме), моля за извинение". Толкоз.
Я.Д. не е от тях. Все пак той бе принуден да признае в същия вестник на 28 ноември: "Стефан Цанев обяви, че съм лъжец и фалшификатор. Първото е вярно, а второто - не".
И след като уж ми се извинява, веднага бърза да ме оплюе още по-неистово. Изобличеният в безсъвестно и лишено от всякакъв морал оклеветяване има безсрамието да ме съветва какъв трябвало да бъде моя морал и моята съвест!
Такова извинение, естествено, аз не мога да приема.
Това не му стига - той, лъжецът и клеветникът, претендира, че аз трябвало да му се извиня за това, че не съм бил казал, че въпросното "мое" интервю, заради което ме охулва, без да се замисли, не го бил съчинил той, а го бил взел от "твърде интересната дипломна работа" на еди-коя си студентка, изследваща "двойнствения морал на редица български писатели и поети".
Когато човек обосновава свое обвинение срещу някого върху чужди твърдения, без сам да ги е проверил, значи има абсолютно доверие в своя източник. В случая Я.Д. и студентката (ако съществува) явно са сродни и близки души и са работили дружно за моето (и не само моето) оклеветяване. Затова ги възприемам като едно действащо лице, а
те нека се оправят помежду си - кой от кого е преписал клеветите.
(А може би Я.Д. ще ме кара да се извинявам и на студентката, защото тя пък, както твърди той, била преписала клеветите си от някой друг?)
След като се оказа, че "моето" интервю липсва в посочените броеве на вестника, Я.Д., както сам пише, веднага отива при въпросната студентка да иска оригинала. Тя обаче "не можела да го намери в огромния си архив". След два дни му донася "ксерокопие от интервюто с Цанев" (озаглавено този път "Вживяване в обстановката"), където, пише Я.Д.: "видях черно на бяло неговите думи". Дата обаче нямало.
И се заравя Я.Д. в Народната библиотека да търси оригинала, че да ми натрие носа окончателно.
И наистина открива в "Работническо дело" на датата 27 януари 1974 г. материал със същото заглавие: "Вживяване в обстановката", но под заглавието - каква черна изненада! - пак няма никакво интервю със Стефан Цанев, а има очерк за трудовите подвизи на инженер-химика от завод "Сърп и чук" Стефан Нейчев!
Тогава Я.Д. проумява, че госпожицата му е пробутала фалшификат. За втори път.
Но, странно - това не му прави особено впечатление, не го изненадва, не го учудва, не го възмущава, напротив - той възкликва: "Не обвинявам г-ца Бикова. Обяснявам си всичко с неопитност."
Фалшифицираното интервю обаче, което му дава госпожицата, не е някакво си нескопосано ксерокопие на хвърчащ лист хартия, интервюто е набрано на компютър със същия шрифт и е вместено в страницата на вестника на същото място, където е бил очеркът за инженера, за по-голяма автентичност всички материали наоколо са същите, дори авторът на очерка и интервюто е оставен същият - Цвятко Гечов.
Твърде опитен фалшификат за една неопитна госпожица.
А "няма и разбираем мотив за съзнателна фалшификация", твърди Я.Д.
И за да отхвърли всякакви съмнения от своята съучастничка (ако съществува), блъвва нова лъжа, оклеветявайки незнаен човек: "Подозирам, че текстът е подхвърлен, но нямам сигурност".
Схемата за самооправдаване на лъжеца е проста: някой си (ходи го гони!) извършил фалшификацията, студентката повярвала на фалшификата, Я.Д. повярвал на студентката - наивни сме, сгрешихме, обаче сме невинни!
Всичко би било идеално, ако можеше някак да се прескочи въпроса: от кого е подхвърлен фалшификатът?
И тук нещата се объркват. Както пише самият Я.Д. - студентката "не съумя да обясни произхода на този текст".
Човек не знае вече на какво да вярва. Да не си спомниш от къде си взел текста, станал основна тема на дипломната ти работа - не е ли прекалено невероятно?
Тъй или иначе, студентката не посочва трето лице, което й е "подхвърлило" фалшификата. След като Я.Д. я оневинява, обяснявайки нейните действия с неопитност - тогава кой друг от замесените в играта е твърде опитен и има разбираем мотив за съзнателна фалшификация? Кой друг, след като е разобличен в лъжа,
има нужда от нов фалшификат, оправдаващ лъжата му?
Я.Д. бърза да отбие удара: "Фалшификатът не е мой".
И което е присъщо на гузния, веднага набеждава друг: "За фалшификациите по принцип питайте такива като Кеворкян. Те знаят."
Човек, като има работа с лъжец, започва да се съмнява във всичко. Не знам дали друг напоследък е правил в библиотеката ксерокопие на въпросната страница на "Работническо дело" от 27 януари 1974 г., засега поне е сигурно, че Я.Д. е правил неотдавна такова копие (факсимиле на което публикува във в. "Сега"). Върху такова копие е извършен монтажът на "моето" интервю (факсимиле на което Я.Д. публикува пак там).
Този монтаж е направен също неотдавна. Има една подробност, недогледана в бързината от фалшификатора. "Моето" интервю в дипломната работа на г-ца Бикова, както твърди в предишния си пасквил Я.Д., е озаглавено "Как да се пише интересно за комунизма" (ако и това не е лъжа?) и носи дата месец май 1973 г. (стр. 5), а фалшификатът, който уж й бил подхвърлен и от който уж била преписала, е озаглавен "Вживяване в обстановката" и е с дата 27 януари 1974 г. (и се намира на стр. 3). Ако този именно фалшификат е бил "подхвърлен" на студентката преди или по време на писането на дипломната й работа, нямало е защо да сменя заглавието, страницата и особено датата - това го изисква стриктността на академическото позоваване. Следователно този фалшификат е друг и е изфабрикуван по-късно от дипломната работа (а новата дата и заглавието са пригодени към случайно избрания брой на вестника).
Тук вече не може да става дума за "свободно съчинение", за заблуда, а за съвсем съзнателно фалшифициране на документ.
Изфабрикуван е той сега,
след разобличаването на Я.Д., с ясната цел: да оневини уж измамената студентка и респективно да оправдае лъжата на Я.Д., като прехвърли вината върху трето неизвестно лице.
Същата цел има и цялата нова публикация на Я.Д. във в. "Сега" на 28 ноември, включително разобличаването на фалшификата. Както казва той: "Историята не е случайна".
И съвпадението едва ли е случайно.
"Никога не бих си позволил да припиша думи на човек, знаейки, че не му принадлежат. Още по-малко бих го направил, за да го дискредитирам", изповядва се с неотразима искреност Я.Д. Просто да разплачеш от умиление. И продължава: "Това би било донос, а доносите са лошо нещо - по което в България нямаме консенсус."
Но още по-лошо нещо е да фалшифицираш документ с цел оклеветяване - по което в българското законодателство има консенсус. При това в случая чрез фалшифицирането на вестника съм оклеветен не само аз, но и авторът на очерка Цвятко Гечов, приписвайки му авторството на клеветническото интервю.
Още в началото казах, че възприемам студентката (ако съществува) и Я.Д. като едно действащо лице, работещо дружно за моето (и не само моето) оклеветяване. Ако те не съумеят да обяснят произхода на тези текстове, ако не докажат, че трето лице е изработило фалшификатите - ще означава, че са ги изфабрикували самите те за своите подли цели.
А може би, вместо това, ще последва нов фалшификат и нови хули?
P.S. След като ми се "извинява" за предишното оклеветяване, Я.Д., верен на нрава си, отново ме охулва. Цитира той стихове от мои поеми - и в предишния си, и във втория си пасквил - и ме окачва на позорния стълб. (Оня, който се възторгва от човека "с хладен ум и горещо сърце", така поразително копирал "стила на Стефан Цанев по форма и по съдържание" - дали всъщност не се възторгва от себе си?). Да вадиш думи от контекста и да ги тълкуваш, както ти е удобно - този метод е добре разработен от йезуитите, от болшевиците и от фашистите, от които Я.Д. явно добре се учи. Все едно да извадиш от Вазовото стихотворение "Левски" думите: "Тоя мръсен червяк, тоз позор за Бога, туй пятно за храма" и да извикаш:
- Ето какво пише Вазов за Дякона Левски!
Така може да бъде обесен всеки. И са бесили. И палачите са все едни и същи: бездарници, озверели от завист.
И думите на Вазов са за тях...
-----------------
Г-н Цанев, изключително съжалявам, че с материала на Явор Дачков "Сега" се замеси в толкова нелепа история, при това воден от стремеж да публикува различни мнения.
Но от вашата бележка оставам с впечатление, че отново не сме се разбрали. Не съм ви карала сам да се оправдавате. Напомням това, което ви казах, преди да отидете във "Всяка неделя":
Че веднага мога да публикувам вашия отговор на материала на Явор Дачков от 14 ноември. Ако обаче редакцията от свое име уточнява фактите, трябва освен вашето твърдение, че през май 1973 г. в "Работническо дело" няма такова интервю, да публикува и обяснението на Дачков има ли изобщо такова интервю и от кога е то. За тази публикация от името на редакцията определих срок и вие не възразихте, но един ден преди срока отидохте във "Всяка неделя".
Много бих искала с това обясненията по злощастните материали на Явор Дачков да спрат. И бързам да направя уточнение по днешната ви статия, понеже в противен случай Дачков ще поиска да го направи и ще влезем в безкрайна въртележка от "право на отговор":
В статията си от 14 ноември Дачков не твърди, че заглавието на интервюто е "Как да се пише интересно за комунизма", както казвате вие. Неговият израз е: "Интервюто е на тема "Как да се пише интересно за комунизма".
Последното, което съм готова да публикувам около т.нар. ваше интервю, е доказателство кой го е произвел. Между другото който и да е той, го е направил неграмотно. От ксерокопието на ментето, донесено от Явор Дачков в редакцията, личи, че това не може да е публикация от май 1973 г. - в стихотворението над нея се говори за преврата в Чили, а той е през септември 1973-а.
Димитрана Александрова