Не съм предполагал, че животът тъй често ще ми спомня за него. Пътищата ни не се преплитаха особено и в повечето случаи, когато сме се оказвали близо, все е било като на два срещуположни речни бряга: по въздушна линия почти редом, но трябва да нагазиш във водата, ако искаш да се ръкуваш. Пиша това и се улавям, че май и буквално така си беше - обикновено си махвахме с ръка, всеки от своята маса. (Веднъж само го нарекох "Джагаре" и той се засмя доволно. Беше на разсъмване в някогашния бар "Москва". Леа Иванова беше на масата и ни наблюдаваше с интерес.) Имаше и бродове тази река: нерядко се отбиваше да каже, че е прочел нещо, което му е харесало. Било е и за стихотворения, но по-често за публицистиката ми в печата, а във времето на "частните случаи" - и редовно. Веднъж телефонирал на главния редактор, за да го поздрави за някаква от тези съдебни новели. Така разбрал, че онзи не може да ме търпи и от това вече наистина му се оказах симпатичен. Не се харесваха с Веселин Йосифов и това пък му стана препоръка пред мен. Но и двамата се въртяха из властта, та даваха вид, че се понасят.

Беше разбрал, че няма да искам нищо от него, а в кафенето седеше заобиколен от юнаци, които не се уморяваха да го търсят заради това. Имаше възможности и чувах, че им услужвал. (Освен дето черпеше като войвода.) Когато властта се смени, видях тези пеперуди залепени за други фенери. Но докато го заобикаляха, той седеше между тях любезно отчужден, насочил сочния си поглед някъде извън събитието. Един мъжага и бохем, кой знае защо винаги с костюм и вратовръзка. Какво го задържаше при тях? Казваха, че бил развил зависимост от ласкателства, но не мога да го потвърдя. Не съм го пробвал.



Не беше любимият ми поет, но го харесвах



В стиховете му има страст и мъжество. И една енергия на разочарованието, която не се е поддал на изкушението да овладее и да обработи. Познавах няколко стихотворения, които се печатаха и рецитираха. Събрана, поезията му прочетох после, когато вече имах ключа към нея. Мисля, че и тогава, и сега този ключ е в пиесата му "Прокурорът". Смущаваше, разбира се, пътят му във властта. Смятах, че тя страни от талантливите хора. И обратното - че талантливите хора се гнусят от нея. Но всичко се бе развило нормално: при него прегръдката й бе се оказала губителна за твореца. Цената бе платена още преди поетът да замлъкне. И от по-късните му стихове се виждаше как е ставало това.

За какво са всъщност тези редове в "Нерви и утехи"? Да ви представям поезията на Георги Джагаров? Това са направили различни критици от миналото - във или вън от конюнктурата на социалистическия реализъм. Да ви рисувам един герой на онова време, жертва или ползвател на баналната българска действителност? Късно, всички цветя и камъни върху гроба му трябва да са вече хвърлени.

Всъщност искам само да покажа как попаденията на поетовото сърце понякога участват като пророчества в живота. Как раните остават отворени и времето отказва да ги излекува. И понякога това е единственото, което то може да направи за поета. Да остави раните му да греят...



А сега, разбира се, и за баналната шаячна правда...



Навикнахме с вас от екран и от трибуна да ни размахват пръст и да ни корят за нашите възгледи, за нашите съмнения, дори за нашите болки. Навикнахме да ни съдят, загдето не вникваме, не откликваме или просто не харесваме. Че не подкрепяме, че не оценяваме или просто не внимаваме. Че все не сме с някого солидарни и нещо повече - благодарни. Но ние сме си такива - мат'риал. (Или, както казваше една премиерша: "Не можем да си внесем народ от чужбина.") И странно, когато обществото внимателно избягва темите за морал и за хуманизъм - в къщата на обесения не се говори за въже, - точно от властта най-обичат да словоблудстват на тази тема. Отвътре им идва.

Може да е кекав някакъв самораслек, може да е половин страна забатачил и иззобал, може да е от далавери и корупция прояден, може да е купища съдби човешки провалил и потопил, може да е просто плутократ бездарен и народен изедник - но и той се смята длъжен да говори за морал, за чест, за правила и норми. Любима тема на днешния властник, независимо дали от рабфаковския, или от физкултурния бранш, независимо дали от мутренските милиони, или от тъщината пенсия ояден - стига да е високо, като въшка на чело.

("Лойта го бие", казват руснаците. Те и опит повече имат.) Говоренето за морал във властта е като пурата и черния хайвер, върви с мандата. И отучват масите от морала, както ги отучват от месото, от образованието, от надеждите. Тържествено свидетелствам, че хиляди млади мъже и жени стегнаха куфарите си и потеглиха към култовия Терминал 2 не от глад и безработица, а от непоносимост към развратната и зловонна злоупотреба с думи за морала. Те заминаха да търсят не хляб, а въздух, годен за дишане, в свят, където недостойните не се престрашават да обучават другите на морал. Онези, които оставаме тук, просто избягваме темата. Тя стана неудобна, а и свестните, които имат какво да кажат, се страхуват да не бъдат сбъркани с онези от политиката.



И ето как това ни връща отново към поета



В такива дни в пространството зазвучават стихове от едно стихотворение( "На тебе, сине"), което сякаш беше врязано в друго, предишно време, в други, уж вече предишни болки и заблуди. Звучат като написани сега, за днешния ни живот. И дори по-страшно - за бъдещия. Това може и да не е точно безсмъртието в изкуството, но е от онези чудеса, когато епохата задържа твореца "в обращение", понеже създаденото от него й трябва като тълкувание или дори като предсказание. И докато то й е нужно, не позволява на забравата да го погълне.

Ето:



"Слепец ще те води по правия друм

и може би тъй ще се случи,

че някой глупак ще те учи на ум,

клеветник на чест ще те учи."



Случи се, Джагаре, точно това се случи. Ти може и да искаше да си отидеш, но ще трябва да почакаш...