Когато ми се обажда от своя южен град, поетът Неделчо Ганев не пропуска да спомене онази история, която съм му разказал в една далечна зима. Изглежда, със своята почти лазерна прозорливост за нещата, зад леката и сякаш напълно лишена от втори план случка той е видял и запомнил нещо, на което и до днес придава значение - поне колкото да го споменава. Вървяхме тогава с него през зимния Чирпан, вкостенен от януарски мраз, в сенките покрай зидовете лицата ни боляха от студа, при вдишване въздухът сковаваше гърдите. Денят всъщност беше слънчев, огромни ледени висулки на контражур искряха като някакви авангардни осветителни тела. Кръстосвахме на зигзаг в търсене на огрян тротоар - на слънце беше различно, гърдите и гласовете се отпускаха, беседата ни течеше. Изглеждаше невероятно: в един и същи ден, в един и същи град, на една и съща улица - два свята, леденият и милостивият, редуваха се и се допираха. Градски мъже, откъснати от проверените и изстрадани познания на родовете си, далечни от прозренията им за природата и за вселената, ние се почувствахме като новопосветени. Сякаш за първи път великото светило отделяше спасителни лъчи да ни освети и да ни стопли. Беше като удар на небесното сърце, който отекна в смразените ни души.

Но не веднага. Първо разказах на Неделчо онази история от Беглеж, която бях забравил на чисто, но която съвсем навреме възкръсна и зазвуча. Хубавото на житейските сюжети е това, че ни избавят от патоса. Спасяват ни от големи думи, от кухи многозначителни заключения. Невинното, кога поучително, кога само занимателно разгръщане на случката много рядко формулира поука, но създава за съзнанието един втори пласт, в който то се рови и размишлява - докато я намери.

През отдавнашна, далечна зима, когато близките ми хора бяха още на този свят и къщата в



Беглеж ни събираше дори и в най-сурови дни,



една сутрин осъмнахме затрупани от сняг и студ като през царско време. Изразът бе на дядо ми, който си имаше своя теория, че студовете полека-лека намаляват и някой ден ще се забравят съвсем. Вероятно са го подслушали, та след време ги чух в хор да заприказват за глобалното затопляне. Трябваше да се прибираме, но ладата, естествено, не запали. Помня вкочанената й вътрешност, замрежените с ледени шарки стъкла и отчаяното, безсилно щракване на стартера в кънтящото от мраз купе. Шофьори и трактористи от махалата баяха на проблема, опитахме всички магии, включително и изобретените от българския технически гений. Единственият резултат бе, че успокоихме съвестта си - вината не е в нас, опитахме всичко. Само дядо ми Павел и неговите набори, които бе повикал в началото да помогнат в бутането (как бутаха само в снега тези дойрански лъвове от 4-та плевенска дивизия, нямаше нито един под осемдесетте!), само те клатеха глави и съветваха да се откажем: ще напече слънцето по пладне и колата ще запали. Никой не го взе на сериозно. Какво знаеха старците за автомобила! Те бяха мъже от друго време, вярно, изпечени и мъдри, но автомобилът съвсем не им беше специалност. А и студът бе много лют, в Коми не помнел такъв, рече един от по-младите помагачи. Дядо обаче настоя да я избутаме и посочи точно къде - там трябва слънцето да огрее малко преди обед. Разпореди се за маневрата и отиде да се разпореди за ракията.

Помня, че гледах и вдишвах греяната ракия с драматично преплетени чувства. Не вярвах, че колата ще запали и смятах, че всуе пропускам тази възникнала от нищото почерпка. Усещах как мъжете се развеселяват и колкото градусът на приказката се вдигаше, толкова по-самотен се усещах. Полека-лека забравяха за мен. Бяха се притекли сърдечно и безкористно, но сега се бяха стоплили отвътре, разделяше ни различната температура. Една такава разпивка без повод дава дълбоки възможности за писателя, но сърцето ми бе свито, въртях се на стола и гледах през прозореца - имаше слънце. Малко след дванайсет излязох, без да се обаждам никому. Дебелият скреж на предницата лъщеше от слънцето. Седнах и обърнах ключа. Моторът завъртя от един път. Оставих го да мърмори.

Тези стари хора може да не разбираха от мотори, но



страхотно разбираха от слънца!



Из целия път до София се питах къде са придобили тази своя вътрешна наука и вяра във всесилието на великото небесно светило. В лъчите му, които лекуват зимата, желязото, както и смут, безпомощност и безнадеждност. Едва ли съм стигнал някакви отговори, защото помня, че когато разказвах това на Неделчо, не влагах никакъв подтекст, не го осъзнавах като алегория, предадох му случката едно към едно. Просто - че слънцето върши неща, които не подозираме или сме забравили. Вероятно поетът още тогава е намерил нещо повече, за да я запечати така и да я споменава до днес. Не само зиме, не само по повод, а дори и сега, в дъждовното, скъперническо на очаквания лято.

А аз си мисля друго. Колко е оскъден топликът, колко са бедни лъчите в тукашния живот. Колко са студени думите, каква мизерна е температурата на посланията, отправени към хората. Дори когато ни облива, когато ни преследва и предизвиква, светлината им е изкуствена, хладна, луминисцентна. Обратно на истинската светлина, тя не съдържа енергия. Животът всъщност е спрял, безсилен да помръдне. Има ли слънце за него, такова, което да го разбуди? Има ли малко истинска топлина и достатъчна светлина в българското небе - и докога няма да има? Защото достоверна светлина и топлина са нужни днес.

И тогава ще се сгрее моторът, ще заработи.

А след такава зима не вярвам, че някой отново ще успее да го спре...