17.34 ч., понеделник, 23 юни 2014 г. - историческият миг е регистриран прецизно в Народното събрание на парламентарната Република България. Сергей Станишев се отказа предсрочно от депутатското си място, защото избра да стане евродепутат. Направи го в последния възможен момент, като употреби пълния си резерв минути. Неговата лична сапунена опера, която се въртя месеци в българския политически живот, надви всички сериали по криволичещ драматизъм, лукавост и финална арогантност. Реши се големият въпрос пред днешна България, повдигнат от Станишев: "Какъв да стана?"

Ако заплененият български зрител е недоволен, че шоуто свършва, не бива да скандира под прозорците на "Позитано" 20 "Още, още!", защото успехът на сериала, естествено, предполага да има втори сезон. Интригата в него ще се върти около въпроса



"Какъв да стана в Брюксел?"



За най-нетърпеливите ще повдигнем крайчеца на завесата, за да съобщим, че началото е още тази седмица. Станишев отива в Брюксел не просто да стане един от многото евродепутати, а да изпълни историческата си мисия като лидер на национална партия и на европейско политическо семейство. Целта е от тези два трамплина, които едва ли още дълго ще са на негово разположение, да скочи на достатъчно висок нов пост, за да не го сочат като паднал от власт. Дали ще е еврокомисар, зам.-председател на Европарламента или председател на Групата на социалистите и демократите в ЕП - все върши работа да се оттегли от българската политическа сцена, без да изглежда, че тя го е изхвърлила след 13-годишно участие в големите й спектакли.

България има много проблеми, но един от тях е особено неприличен - липсва й култура на раздялата с властта. Изкачването към върховете се следи с повече или по-малко възхита, но достоен обратен път като че ли няма. Алпинистите знаят, че слизането понякога е по-трудно от изкачването и също заслужава признание. Но политиците го виждат като скок в пропастта. Качат ли се на върха, единствената им мисъл е да останат - ако може завинаги. Проблемът е стар и при социализма бе стигнал абсурда да се решава от Висшия кадровик по естествен път. Но неговата закъсняла намеса оставяше държавата в ръцете на геронтокрацията. Преди 35 години като млад репортер в БТА най-важната ми задача бе не да отразявам какви събития се случват, а кой присъства на тях. Не дай си, Боже, да изпусна нечие важно име. Веднага следваше гневно обаждане до ръководството на БТА: "Защо не ме пишете? Да не са ме свалили?" Сякаш нямаше по-страшно нещо от слизането от поста.



Достойно беше само да се расте



Демокрацията уж въведе мандатност, но не навсякъде. Никоя партия не сложи пределен срок на пребиваване в ръководните си структури. Опитайте да говорите за мандатност не само в закостенялата от възрастта си БСП, но и в уж по-модерните нови партии, които неизменно са от лидерски тип. Кой може да въведе пределен мандат за Бойко Борисов, Волен Сидеров, Ахмед Доган или Иван Костов, докато сами не решат да се оттеглят? Това са професионални революционери, които друго не могат да правят - освен всекидневно да воюват за поста си. Ако случайно се дръпнат на заден план, си тръгват пак с партийната власт, но като сиви кардинали. Вярва ли някой, че Костов и Доган вече нямат присъствие в политическия живот?

Дори където има ясна мандатност, раздялата с властта е много трудна. Георги Първанов постигна максимума, предвиден в българската конституция - два поредни мандата бе държавен глава. Но не му бяха достатъчни и се хвърли в битка първо да отстрани протежето си Станишев от лидерския пост в БСП, а после си основа своя партия - само и само да е начело на нещо. В други страни хора като него пишат книги, изнасят лекции, участват в съвети на мъдреците и не им трябват нови постове, защото им стига уважението от постигнатото. По международния протокол Първанов цял живот ще бъде титулуван "г-н президент", а не "г-н бивш президент", и това го задължава да има достойно поведение като действащ държавен глава. Но по-изгодно е да имаш реална власт, а не протоколно уважение.

Интересно е, че единствената битка, печелена от Станишев, е срещу бившия му ментор Първанов. Ако живееше в Америка,



щеше да си лепне прозвище "лузър"



(постоянно губещ, некадърник), защото записа в пасива си десет поредни загуби на избори. В случай че още не са десет, ще станат наесен на предсрочните парламентарни избори. Но му предстоят още. Брюкселското продължение на неговия сериал ще ни направи свидетели на нови провали. Първият епизод съдържа подвеждаща завръзка: Станишев обяви, че е избрал да стане евродепутат, защото соцгрупата в ЕП му е възложила да партнира на нейния председател Мартин Шулц в преговорите за сформиране на нова Европейска комисия. Зрителите вече са подготвени, че тандемът "Мартин и аз" се състои само от Мартин, защото още миналата седмица групата на десницата от ЕНП (най-голямата в ЕП) съобщи, че не мисли да преговаря със Станишев за каквото и да било, а големите соцфигури в Европа, поканени в събота на среща от френския президент Франсоа Оланд, минаха без добрите услуги на "президента на ПЕС" за разпределение на високи постове в ЕС.

Като че ли само Станишев не вижда колко е олекнал на политическия кантар в Европа. Проблемът му не е само в системните загуби на избори и в липсата на европейско политическо въображение. Големият му проблем е в онова, което в Брюксел определят с непреводимата на български дума "интегритет", доближаваща се най-много до нашите представи за порядъчност, почтеност и честност. Не е толкова страшно, че след като сто пъти повтори как не му се става евродепутат, накрая зае поста, на който бе избран - с извинение към Петър Курумбашев. По-лошото е, че като социалист влезе в съглашателство заради едногодишен контрол над властта с една отявлено антиевропейска партия - толкова крайна, че дори другите националисти в ЕС отказаха да я приемат за съюзник. В този смисъл той си лепна срамна политическа болест, заради която много политици ще избягват да се ръкуват с него в Европарламента или ще го правят с ръкавици. Но и това не е всичко. Брюксел не е ваксиниран срещу политическо лицемерие, но има една червена линия, която никой не смее да преминава - европарите.



Хванат ли те - горко ти!



Румънският евродепутат от левицата Адриан Северин бе дамгосан завинаги, защото през 2011 г. падна в клопката на псевдолобисти от "Сънди таймс", които му предложиха 100 000 евро срещу неговите "услуги" за гласуване на определени поправки в директива. Той дори не бе докоснал въпросния "подкуп", но самото му съгласие да го вземе бе достатъчно за изхвърлянето му от соцгрупата. А Северин бе човек със заслуги. Точно той като депутат от Румъния предложи през 1996 г. в Съвета на Европа резолюцията за декомунизация на бившите соцстрани, която предизвика бурни симпатии в средите на десницата, включително и в България. Въпреки това отпътува в политическото небитие заради пари.

А спомняте ли си как в края на януари 2014 г. Моника Станишева внезапно реши да върне 29 679.93 евро в бюджета на Европейския парламент, отпуснати й като аванс за изпълнение на проекта "Как разбираме Европейския парламент"? Защо? Задаваха се европейски избори и щеше да е полезно г-жа Станишева да обясни на избирателите как в тяхното семейство разбират Европарламента, след като съпругът й вече се е готвел да се запъти към него. Подобна ситуация най-често се определя като конфликт на интереси и би трябвало "интегритетът" на Станишев да предупреди Станишева още преди да вземе парите. Направил го е със закъснение и парите са върнати доброволно, но деянието е консумирано. И сега този човек си фантазира, че може да заеме пост на еврокомисар и да управлява европейски средства. Обещавам да не отлепям очи от монитора, когато бъде поканен на препитване в Европарламента като кандидат за еврокомисар. Мисля, че ще бие рейтинга на шоуто на Румяна Желева.