В едно студентско лято, като си събирах багажа за ваканцията, колега от по-горен курс ме помоли за услуга. Съвсем проста работа: да пратя от Плевен една пощенска картичка. Почакай, рече, да минат десетина дена и просто я пусни в кутията. Даде ми и картичката - платноходка във водна шир с надпис Язовир "Сталин". Язовир "Сталин" е днешният язовир "Искър", но още тогава името вече бе отдавна сменено, отде я бе взел тази стара картичка не каза. Вече във влака открих, че е адресирана до самия него и съдържанието й бе някак озадачаващо. "Пишеше" му класикът на социалистическия реализъм Георги Караславов: че бидейки на кратка почивка в "Кайлъка" е прочел разказите му и е останал възхитен от неговото майсторство. И още два-три реда ласкателства, дето някак не се връзваха с мрачната, вечно намусена физиономия на класика, която познавахме главно от вестниците. Завършваше картичката с едно "Дерзайте!" и с четливо написани двете имена на "подателя".

Изглеждаше ми невероятно този начинаещ разказвач да е пробутал ръкопис на Юрталана и онзи да е посегнал да му драсне картичка. Реших, че е някаква шега с приятелчетата от компанията му, известна с това, че вечно разиграваше всевъзможни магарии и импровизации, с които да стъписва и изнервя университетската общественост и минувачите по столичните улици. Но това за компанията е друга тема - тя беше добре позната в своето време, сега е забравена и разпиляна: кой в чужбина, кой на село, кой на небето. Цяла книга излезе за нейните шеги и мистификации, но тук говорим само за пощенската картичка.



Пуснах я, разбира се,



в пощенската кутия на площадчето "Чифте кафенета". Наесен не забравих да се осведомя за какво всъщност става дума.

И ето какво било: колегата начинаещ белетрист имал много мнителен и начумерен хазяин. Припирал за наема, следял посетителките, нощем отвивал бушоните, за да не се хаби ток. Третирал студентите като неблагонадеждни провинциалисти, дошли да злоупотребят с доверието му. И те му измислили тази терапия: през месец-два се получава пощенска картичка от известен български писател, обикновено с похвален текст след "прочетен" някъде в провинцията сборник, роман или киносценарий. Тези похвали пристигали винаги на картичка и винаги, когато получателят отсъства от къщи: да има хазяинът достатъчно време да се запознае с текста и да го осмисли. Между другите идеи от техния репертоар за илюзии и суматохи тази бе твърде практична: обикновено хазяинът се замислял за известно време, отпускал осветление и в малките часове, показвал търпение за наема. Понякога опитвал да завърже разговор за творческите планове, но внимавал да не се издаде, че чете картичките.



Известно време ходел респектиран, после му минавало



Ще кажа само, че когато квартирантът след години най-после издал тънката си първа книжчица и му я изпратил с посвещение, хазяинът избухнал в закъснял гняв и ходил да го търси по редакциите, за да му иска сметка: това ли били сборниците и романите, за които се получавали онези лаконични "рецензии" от класиците и заради които той му правел незаслужени отстъпки! Едвам се беше изплъзнал авторът от скандала, а може би и от пердах. Това вече е друга тема: за драмата на човека, подведен да бъде добър по невнимание, поради заблуждение и доверчивост. Няма да навлизаме в нея сега. Не сме подготвени...

Понякога разказвах този епизод с картичките в писателското кафене. Неизменно имаше успех, извикваше възхищение и завист. Невинен остроумен ход с гарантиран резултат, ама кой да се сети? Дори в онези години номерът изглеждаше безвреден и безопасен. Въобще не предполагаше последствия - освен комичния гняв на някой лековерен завистник. Но онова време бе пълно с изненади и човек можеше да се опари дори от леда в уискито...

Млад поет от малък окръжен град харесал идеята и решил да я пробва. Както после се разбра, бе я чул именно от мен и именно на маса в кафенето. Затова не се чудил много от чие име да си изпрати картичка. Дълго време пазих текста на това послание, но сега не го намирам и го възстановявам по памет. "Другарю Г. - се казваше в картичката, - стиховете, които ни изпратихте, ще отпечатаме в списанието (сп. "Септември" - б.а.) до края на годината. В тях има необходимото художествено майсторство, оригиналност и идейна зрялост. Желая ви успех. Очаквам нови стихове. Калин Донков." Момчето работеше в окръжния вестник и беше наблъскало вътре изрази, които тогава бяха в обращение в печата. С тази "идейна зрялост" бе пресолило всичко и тя за малко да му изяде главата. Изпратило картичката в редакцията на вестника и заминало в отпуск на морето. Както после ми изповяда, главният редактор го преследвал без причина и той просто искал да му вдигне кръвното. Да види, че в София го ценят и че го харесват в най-тежкото литературно списание. Истината е, че момчето беше скромно и дори не се бе престрашило да прати стихове в "Септември". Знаеше си мястото.



Скромно момче, но какво му беше станало?



Когато моят главен редактор Владимир Голев ме извика, естествено, недоумявахме какво точно се е случило. Някакъв провинциален шеф бе му дигнал скандал по телефона, че подклаждаме настроения в колектива му. Подкрепяли сме несериозен и неориентиран идейно млад човек и саботираме усилията на ръководството да го превъзпита. Как? Като ще печатаме неговите стихотворения. Владо беше озадачен и разтревожен, не го беше еня, че онзи се заканва да отнесе въпроса в ЦК. Самият Владо освен в "Септември" работеше в ЦК, но беше и поет, та не му се искаше младокът да става курбан заради някакви стихове. Редакцията не отговаряше на автори, не можеше и да става дума за каквато и да е картичка, а и проверих и се разбра, че въобще не сме получавали стихове от него. Полека-лека разпредохме нишката, умувахме и накрая измислихме: няма да казваме, че в списанието изобщо няма стихове от поета - ще се разбере, че картичката е пратена за подигравка. Ще обявим, че се съобразяваме с протеста на шефа му и няма да ги публикуваме. Така и стана, човекът едва не се разплакал от радост по телефона, казал непременно да му отидем на гости, щял да ни заведе в прочутата винарска изба, а Голев - и за риба. (Владо бе всенародно известен рибар.) Странното е, че след време младият поет ми сподели, че главният почнал да се отнася към него покровителствено и топло. Отдадох го на това, че победителите ги избива на великодушие...

Тази история сюжетно завършва тук, но в живота имаше нетипично продължение. След Десети ноември младокът разкърши рамене и седна в стола на шефа си. Изкара там няколко години и премина в политиката. Понякога го виждах на масите пред "Радисън" срещу парламента да се черпи с други депутати. Махваше ми с ръка и ме показваше на компанията си: поетът еди-кой си. Сега пред "Радисън" пак седят депутати, аз понякога минава оттам, но него го няма. В живота няма нищо вечно. Дори поезията - ако не знаете - не е безсмъртна. Само се залъгваме, че е така...