|
11 Юли 2014 13:47
2013 г. бе водевил, или поне повечето наблюдатели смятат, че тя представлява повратна точка в развитието на обществено-политическата система в България, която един ден ще присъства в учебниците по история като едно от най-важните събития след промените през 1989 г.. Всъщност, тя е третата повратна точка, свързана с големи надежди и очаквания, но както често се случва в историята големите очаквания вероятно ще бъдат свързани с големи разочарования. 2013 г. е продукт на един 24 годишен преход, който не донесе нищо от това, което първоначално обещаваше.
Първата повратна точка на големите очаквания беше през 1989 г., когато станахме свидетели на коренна промяна в политическата и икономическата система на страната, на стартирането на процеси на замяна на старата система на държавния социализъм и поемането на бавния и мъчителен път към изграждането на модерна демокрация и на модерна пазарна икономика. Политическите послания и надеждите бяха големи, лидерите на тогавашната десница търсеха подкрепа и обещаваха на народа кратък преход от няколко години, през който плановата икономика ще бъде преструктурирана в пазарна, двупартийната, но по същество еднопартийната система ще бъде преструктурирана в многопартийна, с което ще се премине към изграждането на плуралистична представителна демокрация, говореха как възприемането на либералните права и принципи ще доведе до свобода във всеки един неин аспект, до възможност за разгръщане на жизнените и творчески сили на индивида и на нацията, до просперитет, който един ден ще превърне България в „Швейцария на Балканите”. Розовите очаквания не се оправдаха и в много отношения се случи точно обратното. Преходът се проточи във времето, огромна част от обществената до този момент собственост беше унищожена, българското земеделие беше разбито с лозунга за „връщане на земята в реални граници”, с което селото беше обезлюдено, а земята оставена да пустее, огромни пазари бяха загубени, което доведе до фалити на ключови до този момент за страната заводи и предприятия, давали препитание на стотици хиляди хора, появиха се силовите групировки, които подтискаха частната инициатива, първоначалното натрупване на капитала не стана в рамките на закона, а в рамките на безвремието, което беше обхванало страната в този тежък период на трансформации. Народът се обезвери, маргинализира и декласира, богатството и капиталът бяха разпределени в малцина богати, а в огромната си маса, лишено от перспектива, населението в България започна масово да обеднява. Демокрацията и многопартийната система не донесоха очакваната промяна към по-добро, провокираха чести смени на правителства, липса на ясни път, посока виждания и стратегия какво да се прави, двуполюсният модел от 90-те години на миналия век, а донякъде и днес, стана фактор за сериозни обществено-политически противопоставяния, при които цели семейства и стари приятели се разделиха завинаги, а самите партии бързо се обвързаха с най-различни престъпни групировки, забравяйки своите лозунги и ангажименти спрямо избирателите. Свободата се изроди до това да имаш правото да я реализираш, но да нямаш възможността да го направиш, в това число поради финансови, политически, административни и всякакъв друг тип прегради, които бяха, а и днес продължават да ограничават свободата на българина.
Големите очаквания от 1989-1990 г. очаквано рухнаха през зимните месеци на 1996-1997 г. и обезсърчиха хората, когато политиката и недалновидните решения на всички правителства до този момент доведоха до гигантска криза, докараха държавата и хората до „просешка тояга”, до мизерия, отчаяние и липса на перспектива. Демокрацията и пазарната икономика, по начина, по който бяха реализирани, доведоха до безпрецедентен срив на финансовата система на държавата, до банков срив, до хипер-инфлация, до обезценяване на лева в рамките на часове, обезценяване на спестяванията на българите, до безвремие, което беше оползотворено от малцина за сметка на огромното мнозинство, до масово недоволство, до антиправителствени протести, които според някои анализатори са криели риск от избухване на гражданска война, и до предсрочно прекратяване на мандата на тогавашното правителство на БСП, ръководено от премиера Жан Виденов. И до днес се водят много спорове и тежки дискусии около тези събития. Според едната част от интерпретациите отговорността за банковите фалити през този период и последвалите ги събития, трябва да се носи от кабинета на Виденов, който не е взел мерки за тяхното предотвратяване. Според другата част от интерпретациите процесите са били заложени много по-рано с либерализацията и намаляването на регулациите върху банковия сектор и свързаните с това възможности пред всеки с малко повече амбиции и връзки с малко усилия да се превърне в банкер. И в двата случая не може да бъде отречено едно – първите години на демокрация и преход към пазарна икономика не само не донесоха очакваното благоденствие, но докараха страната до ръба на гражданска война. Тя, според повечето наблюдатели е била избегната с подадената от кабинета на Виденов оставка и последвалите я предсрочни избори. Според други, подаването на тази оставка е създало предпоставките и всички условия за разграбването на обществената собственост с лозунгите за приватизация. С оглед на последвалите събития може да се заключи, че може би и двете твърдения не са лишени от своята логика.
Разочарованието от 1996-1997 г. бързо се трансформира в нови надежди, когато на 19-ти април тогавашните „Обединени демократични сили” печелят 52,26% от гласовете, което им гарантира солидно парламентарно мнозинство от 137 народни представители, а „Демократичната левица” регистрира съкрушителна загуба и взема едва 58 депутатски мандата. Съставя се кабинет кабинет с широка обществена подкрепа, което дава достатъчно силен мандат за реформи на новия премиер и лидер на СДС Иван Костов. Страната тръгва по пътя на евроатлантическата интеграция, реформите и ударната приватизация, въвежда валутен борд, който фиксира курса на лева към марката и който трябва да бъде гарант срещу произволното печатане и харчене на пари, за стабилността на финансовата система на страната. Постигат се някои успехи. Финансовото положение в страната постепенно се стабилизира, активизират се преговорите за членството на в ЕС и НАТО, започват тежките реформи, които един ден трябва да оправдаят всички трудности, през които са преминали страната и хората, през 2000 г. падат визите за българите желаещи да пътуват към страни от ЕС и пр... Паралено с това се трупат и огромни негативи, материалното положение на българите не се подобрява, реформите са тежки и всеки един гражданин ги изпитва на собствения си гръб, огромна част от обществената собственост е разпродадена почти на безценица, индустрията и промишлеността придобити често от съмнителни собственици, корупционните скандали около приватизационните сделки стават ежедневие, правителството губи подкрепа и морална легитимност, а социалистическата партия все още не се е изправила на крака и не е върнала доверието на хората.
Стига се до 2001 г., когато отчаянието, популизма и обещанията за подобряване на положението в страната в рамките на 800 дни, формират нова мода, с която започва ерата на спасителите. Хората отново са обнадеждени и гласуват доверие на бившия монарх Симеон Сакскобурготски, който разчупва двуполюсния модел, формира правителство в коалиция с етно-религиозната по подкрепа и либерална по идеологически претенции партия ДПС, баласира обществено-политическите отношения в страната, редуцирайки до едно поносимо ниво конфронтацията и езика на омразата. България продължава пътя си, през 2004 г. страната е приета в НАТО, продължават преговорите за членство е ЕС, страната започва полека да се изправя и да регистрира един сравнително добър икономически растеж от около 4% годишно, доходите на населението слабо се повишават. Но сериозен напредък няма, обещанията не се реализират, управлението се изтърква, и то не е имунизирано срещу корупционни скандали, дискредитира се извършвайки някои съмнителни приватизационни сделки, като например тази за продажбата на електроразпределителните дружества, препотвърждават се поетите от правителството на ОДС ангажименти за закриване на 3-ти и 4-ти блокове на АЕЦ „Козлодуй”, а бившият монарх се хвърля с неочакван и дразнещ за обществото хъс да връща отнетите от семейството му имоти. Управлението е дискредитирано, а още една надежда за положителна промяна остава нереализирана.
Тези процеси водят до изборите през 2005 г., които са спечелени от българската левица начело, на която стои БСП. Със своите 82 мандата обаче победителят във вота не е способен да състави правителство, не е способен да реализира необходимите за членството в ЕС реформи, в това число и промени в конституцията, които предполагат наличие на конституционно мнозинство от 2/3-ти от народните представители. Обективната необходимост налага формирането на тройна коалиция между БСП, партията на бившия монарх НДСВ и ДПС. След дълби и сложни договорки и сключване на коалиционно споразумение между трите партии, така необходимите към онзи момент стабилни парламент и правителство вече стават факт. Кабинетът извършва необходимите реформи за членство на страната в ЕС, икономическият растеж се увеличава до 6-6,5% годишно, безработицата е сведена практически до минимум, държавата започва да трупа ежегодни излишъци и резерви, като се получава парадокс, при който държавата става все по-богата, а народът, макар и да се радва на почти двойно увеличение на доходите си през периода 2005-2009 г., остава все още сравнително беден. Но и този кабинет залита в множество корупционни скандали, които особено в края на мандата започват да изригват буквално всеки ден, в медиите и от опозицията започват да се налагат клишетата за „триглавата ламя”, развива се кампания за порочния характер на управлението под формулата 3-5-8, развива се крайно негативна кампания, която изцяло дискредитира моралния характер на управлението през този период, започват да придобиват ясни очертания първите нереализирани очаквания от членството в ЕС, европейските фондове не се усвояват добре, част от средствата са блокирани, а мониторинговите доклади по въведения с договора за членство Механизъм за сътрудничество и проверка, имащ за цел да наблюдава напредъка в борбата с престъпността и корупцията, стават все по-критични. Материалното и социално подобряване на живота на гражданите през този период не успява да компенсира загубата на моралната легитимност на управляващите да управляват.
Резултатът е катастрофална за БСП загуба на изборите от новопоявилата се партия ГЕРБ на бившия охранител и главен секретар на МВР Бойко Борисов, който упорито налага тезата, че целият преход, цялата мизерия и всички проблеми на държавата се дължат на корупцията, задкулисието, олигархията и „комунистите”, обещава да бори възникналата през този период финсова криза с полицейски операции, хората отново избират спасителя и отново остават силно разочаровани от собствения си избор. С този си избор хората се надяваха да отпушат недоволството си от нереализираните амбиции на прехода, да поставят България на нова пътека, веднъж завинаги да се разправят с олигархия, корупция, обвързаностите между политиката и мафията, но по същество се получи точно обратното, кабинетът на ГЕРБ за няколко години катализира трупаните по време на целия преход недоволство и разочарование, за да се стигне до 2013 г., когато то придоби формата на остър манифестиран конфликт. Управлението на ГЕРБ отприщи трупаното трупаното в продължение на 24 години латентно недоволство, стискането на зъби, за добро или лошо отключи непозната и изключително силна гражданска енергия, която все още не се знае докъде ще тласне страната.
Следващото правителство на премиера Пламен Орешарски не можа да пречупи тези негативни тенденции, а предстоящите избори не предвещават нищо добро. На тях ще се явят все партии, които вече са управлявали страната и които повече или по-малко са се провалили в управлението, а алтернатива по същество липсва. Нещо повече, очертава се изборите да бъдат спечелени от може би най-провалената в управлението партия ГЕРБ, която обаче разполага с гигантски пропаганден и организационен ресурс. Но и той няма как да спаси със сигурност ограничения хоризонт на едно подобно управление. И изборите за ЕП, на които ГЕРБ получи 10,5% от гласовете на всички избиратели са живото доказателство за това. С 10,5% легитимност и с 89,5% нелегитимност всяко едно управление е обречено на провал още от първите си месеци. И, ако има нещо, в което авторът е на 100% прав, то определено е, че оттук нататък ни чака един дълъг цикъл на политическа и обществена нестабилност, който сам по себе си е вече предопределен от ниската степен на доверие и легитимност към всички налични играчи на политическата сцена. Това пък означава доста песимизъм за развитието на страната, лазене по дъното, липса на реформи и потдържане на стабилни нива на мизерия за един неопределен, но със сигурност доста дълъг период от време. Вероятно до появата на следващия Спасител, който, ако съдим по досегашния си опит, най-вероятно отново ще спаси само себе си.
|
