Малко е да се каже, че въпросите, които се отнасят до историята на България след 969 г., сиреч след смъртта на цар Петър (927-969), вълнуват съвременните българи. В самото навечерие на 1000-годишнината от Беласишката битка си струва хладнокръвно да претеглим наличното в изворите, още повече след като отдавна ни е известно, че точно тази част от българската история е обект на масови кражби с взлом откъм Повардарието. Трябва да направим опит поне в тоя случай, ние, българите, да сме единни - разбирам, че славянската ни природа не проумява изобщо същността на това понятие, при това от почти две хилядолетия, но пък не е ли време да направим поне опит . . .

Още веднага ще трябва да пристъпим към първото за днес уточнение. Никаква "Западна", "Югозападна" или "Североизточна" България няма и не може да съществува през Х в. Преместване на средищата на средновековните държава е обичайно и често явление. Отпадането на част от българските земи след 969 г. не променя по никакъв начин характера на Средновековна България, това е само следствие от четирите десетилетия леконравно управление. Поради завоюването на част от областите на държавата, сред които и столичния град Велики Преслав, държавното средище се измества логично към второто етнообразуващо ядро на българската държава - в югозападните й краища. Ако използваме част от текста в строителния надпис на цар Иван Владислав (1015-1018) за изграждането на крепостта Битоля, то укрепването на България след кризата от 969-978/979 г., укрепване, чиято заслуга е изцяло на Самуил - и като пълководец, и като държавник, и като владетел, е "за убежище и за спасение и за живота на българите".

Но не е само това. За времето, в което цар Симеон Роман е в плен в Цариград синовете на къмет Никола, или пък и самият той, ако все още е бил жив след смъртта на цар Петър, са поели доброволно, или са били натоварени с нея, функцията на наместници - своеобразна тетрархия, възприета за съхраняване на българската държавност в критичен миг от нейната история. Няма да е възможно тук да се съгласим на каквото и да е утвърждаване за прекъсване на българската държавност след 969 г. понеже то противоречи на духа на историческите извори, на сведенията в тях, и на обичайната историческа логика.



* * *

Изглежда ще е хубаво да се наблегне сега на въпроса за мястото на бащата на цар Самуил сред "велемощните" в България. Всъщност въпросът изглежда решен - незспирно се повтарят мантрите за комитати и комити. Сякаш преди почти девет десетилетия не бе показано (Васил Златарски, 1927) несъответствието между използваната от Скилица титла comes и функцията на носителите й във Византия. Впрочем по-сетнешните изследвания (Rodolphe Guilland, 1967), днес използвани масово, потвърдиха това несъответствие. Изглежда, че чрез посочената от него титла Йоан Скилица е направил опит да обозначи всъщност старобългарското "къмет" (днешното "кмет", но с променена функция, разбира се). Непонятно е защо въпреки всичко дори днес масово и титулуването на Никола, и общото понятие за синовете му, и земското деление, продължават да вървят на гръцки.

Наистина една нова вълна издигна на повърхността по скопски почин употребата на "княз" за бащата на Самуил, но това понятие, което навлиза късно от руския език, вече се ползва с по-друга цел. Няма причина, може би само дето първоначално ще звучи малко претенциозно, боляринът Никола да бъде титулуван като "къмет" - старобългарска дума, съществуваща във всички славянски езици, която по значението си точно определя мястото на Никола сред "велемощните" в България, "със знатен произход; областен управител с огромна власт в своите земи; дворянин, васал" (вж. Max Vasmer, 1950-1958; БЕР, II, 1979; Старобългарски речник, I, 1999). Най-близката по значение титла е "кнез", но поради объркването, което може да настъпи с нейното значение, наистина ще е трудно да се открие причина, поради която да не се използва точната старобългарска дума "къмет", предложена преди почти девет десетилетия. Поне тук ще го направим, дошло е времето за това.



* * *



Нека се обърнем и към името на българския цар, който наследява цар Борис (969-971). Йоан Скилица единствен, и само на едно място, ни е оставил сведението, че братът на цар Борис и негов наследник на българския престол е "Роман, син на царя на българите Петър . . . наричан и Симеон по името на дядо си". Заради това сведение ще видите срамежливо да назовават днес този злощастен български цар Роман Симеон само понякога. Всъщност няма как дори и слаб, безволев владетел като цар Петър да сложи на първо място в името на сина си това на неговия прадядо по майчина линия дори след като четейки изворите сме установили със сигурност, че отношенията на царя с царица Мария-Ирина са това, което днес определяме образно като "под чехъл". (Има и много по-точна дума, описваща подобно състояние, но тя не може да се напише тук заради подрастващите.) Дори цар Петър, който оставя наследената от славните си деди държава в разруха - с недееспособна войска, със силни центробежни сили (Георги Н. Николов, 2005) и с цели области пред бунт, дори той, когато е решил да кръсти единия от синовете си на двамата му дядовци едновременно, ще сложи на първо място името на своя баща - цар Симеон Велики.

Поради тези съображения тук и насетне ще назоваваме този българският цар, който властва само номинално между 978 г. и 991 г., Симеон Роман. Вероятно това е най-близо до историческата истина.



* * *



Вероятно може да ни бъде разрешена тук една успоредица от по-различно естество, но в същия ред на мисли. Вярно, такъв подход няма да е достатъчен за категоричен извод, но той все пак може, изглежда, да служи като допълнение към вече известното. При това не толкова за категорично българския произход на Самуиловия владетелски род, след откриването на Битолския надпис едва ли се нуждаем от повече доказателства в тази посока, а по-скоро за родствената връзка на къмет Никола и неговите синове с Крумовия владетелски род.

Дори бърз поглед към причините за смъртта на владетелите в Имперска България ще ни увери, че тяхната принадлежност към един и същи родов корен е твърде възможна. Смъртта на кханасюбиги Крум (802-814) в Безименната летопис на Scriptor incertus е описана ясно: "като през устата, ноздрите и ушите му бликали потоци от кръв". Великите господари Маламир (831-836) и Пресиан (836-852) застават начело на България малолетни, като несложно пресмятане би ни позволило да предположим, че първият от тях може и да умрял дори преди да навърши пълнолетие, а вторият е бил най-много 32-33 годишен при смъртта си. Съществуват наистина подозрения за насилствена смърт и в трите случая, но те са неподкрепени от преки данни. Цар Симеон Велики (893-927) умира след бляскаво управление "обхванат от безумие и сърдечна болест". Подобна е кончината и на сина му, цар Петър (927-969) - според Лъв Дякон царят, "който бил "човек боголюбив и благочестив", умира на 30 януари 869 г., тъй като бил "силно опечален от неочакваното бягство" на погубената си 30-хилядна войска в първата битка с войската на навлезлия в началото на лятото на 968 г. при устието на Дунав киевски княз Светослав (945-972), като "паднал в епилептическа болест". Понеже от това не е възможно да се умре така бързо, то трябва да се предположи всъщност мозъчен удар (Васил Златарски, 1927).

Значително по обстоятелствено е описанието на смъртта на цар Самуил, оставено ни в "История" на куропалата Йоан Скилица: "А той [цар Самуил], като ги [тези 15000 български войници, пленени в Беласишката битка] видял да идват в редици с еднакъв брой люде, не можал да издържи това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло и паднал на земята. Присъстващите, които се мъчели да възвърнат дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. А той, като дошъл на себе си, поискал да пие студена вода, но когато взел и пил, получил сърдечен удар и след два дни умрял [на 6 октомври 1014 г.]."

Вярно е, че при поставянето на диагнози дори на съвсем истински болни от нашето съвремие може да се получат смайващи разминавания дори след преглед от различни лекари, та какво остава до няколкото изречения от летописци при равнището на средновековните медицински познания. Но и да пренебрегнем данните също не можем, най-добре ще е да се изцеди от тях възможното количество достоверност.

Масивният кръвоизлив на кханасюбиги Крум може да е предизвикан от тежка травма на главата, но и от високо кръвно налягане. Ранната смърт на великите господари Маламир и Пресиан също би могла да е по подобна причина, в Средновековието високото кръвно налягане не е познато на лекарите, няма име и, съответно, липсват способи за лечението му (вж. напр. Византийския медицински трактат, ХII-ХIV в.). По-ясна е смъртта на царете Симеон Велики, Петър и Самуил, които макар и на прилична възраст, умират в резултат на мозъчен или сърдечен удар, получен докато са в състояние на силна тревога.

Трудно ще е да не забележим приликите в тези описания на смъртта на владетели от Крумовия владетелски род и на цар Самуил, всички те изглеждат предизвикани от високо кръвно налягане. Понеже това е наследствено обусловено заболяване, то няма да е далеч от истината, ако приложим медицинските показания за смъртта на Самуил към останалите доказателства за възможността той да е издънка на Крумовия владетелски род. И ще бъдем прави, без съмнение.



(следва)



Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?id=377462

http://www.segabg.com/article.php?id=377459

http://www.segabg.com/article.php?id=682979