Защо Аржентина за пореден път се изправи пред фалит? Случаят може да бъде онагледен с проста аналогия. Опитайте се да обясните на банката си, че тъй като сте пилели доходите си в продължение на десетилетие, имате право да не плащате ипотечния кредит, с който сте си купили жилище. Когато банката заведе дело срещу вас за неизплащане на заема, обяснете на съдията, че не бива да ви безпокоят с искания за промяна във вредните ви навици на харчене. Когато съдията се произнесе против вас, опитайте да обясните на света чрез международните медии как съдебното решение е несправедливост, която застрашава международния банков пазар (както Аржентина се опитва да стори напоследък). А сега се опитайте да оправдаете позицията на аржентинското правителство.

В началото на 90-те години на миналия век Аржентина въведе закон за конвертируемостта като мярка за ограничаване на Централната банка и за слагане на край на хиперинфлацията от края на 80-те години. Този закон фиксира курса на песото спрямо американския долар и постанови, че Централната банка може да емитира песо единствено прякопропорционално на количеството американски долари, които влизат в страната. Тогава законът за конвертируемостта не беше просто схема за фиксиран валутен курс. Той бе закон, който превърна Централната банка във валутен борд, конвертиращ песото към долара по курс едно към едно. Тъй като Централната банка получи известна гъвкавост в емитирането на песо спрямо притока на долари, валутният борд се определяше по-скоро като "хетероксален" вместо "ортодоксален".

Според същата схема Аржентина не може да монетаризира дефицита си, както направи през 80-те години правителството на Рикардо Алфонсин. Тогава се стигна до висока инфлация, изродила се в хиперинфлация. Заради закона за конвертируемостта през 90-те години правителството на Карлос Менем не можеше да финансира фискалния дефицит с печатане на нови пари. Затова вместо да намали дефицита, Менем промени начина на финансирането му - от схемата с емитиране на пари премина към схемата на външния дълг. Външният дълг бе в долари и това позволи на Централната банка да емитира съответстващото количество песо.

Така през 90-те години външен дълг емитира същата тази Аржентина, която вече шест пъти от получаване на независимостта си от Испания през 1816 г. бе обявявала невъзможност да обслужва дълговете си. В известен смисъл може да се каже, че



1/3 от историята на страната е писана по време на банкрут



В същото време Буенос Айрес демонстрира съмнителна институционална защита на договорите и имуществените права. След като вътрешните спестявания изчезнаха благодарение на дългогодишната висока инфлация през 80-те (а и в предишните десетилетия), Аржентина трябваше да се обърне към международни фондове за финансиране на дефицита си. А заради липсата на кредитоспособност страната трябваше да "внесе" надеждност, затова се наложи да емитира ценните си книжа под юрисдикцията на Ню Йорк. Аржентина обеща, че ако има спор с кредиторите си, ще приеме решението на нюйоркските съдилища.

Много противници на съдебното решение днес твърдят, че има конспирация на аржентинските кредитори за отнемане на суверенитета на страната, но отговорността е изцяло у аржентинското правителство, спечелило си дългогодишна слава с неспособността да плаща дълговете си.

Емитираните в Ню Йорк облигации през 90-те години



имаха още две особености



извън тази, че се емитират под правната юрисдикция на Ню Йорк. Включването на клауза paripassu (с равни права) и отсъствието на клауза за колективни действия. Клаузата paripassu означава, че Аржентина приема да третира при равни условия всички свои кредитори (особено що се отнася до плащанията по лихвите и главниците). Клаузата за колективни действия означава, че в случай на преструктуриране на дълга, ако определен процент от кредиторите приемат суап по дълга, тогава кредиторите, отклонили това предложение, автоматично трябва да приемат нови ценни книжа. Въпреки това, когато Аржентина спря да плаща дълга си в края на 2001 г., тя спря да обслужва и книжата, включващи клаузата paripassu, но не изиска колективни действия от кредиторите.

Според договора, който самата Аржентина предложи на кредиторите си и който не включаше клауза за колективни действия, всеки кредитор следва да получи 100 процента от бонуса, дори и ако 99.9 на сто от кредиторите приемат суапова сделка. И точно това се случи при спирането на плащанията през 2001 г. Когато Аржентина предложи нови книжа на кредиторите си след дефолта, несъгласните дадоха на Буенос Айрес да разбере, че според договора те имат право да получат 100 процента от книжата при "равни условия" (paripassu) с кредиторите, приели преструктуриране на дълга. Тоест според договора Аржентина не може да плати само на едните.

Правителствата на Нестор Кирхнер и на Кристина Кирхнер обаче решиха да пренебрегнат несъгласните кредитори до такава степен, че



ги изтриха като кредитори от официалните доклади



(това е една от причините, поради които нивото на дълга изглеждаше по-ниско според официалната статистика).

Затова може да се каже, че съдия Гриеса (федералният съдия, който гледа делото на кредиторите срещу Аржентина преди месеци - бел.ред.) нямаше какво друго да направи, освен да прочете договора, предложен от Буенос Айрес на кредиторите му. Въпреки това и в Аржентина, и другаде по света бе изприказвано много за това как решението на съдията Гриеса вреди на правната сигурност на суверенните облигации и преструктурирането на дълга.

Проблемът не е в решението на съдия Гриеса. А в това, че Аржентина реши отново да избере дефицитите и неуправляемите правителствени разходи пред изплащането на облигациите си. Решението на Гриеса означава, че



дефолтът не може да се използва като политически инструмент



за пренебрегване на договореностите според предпочитанията на политиците. Всъщност държавите с нововъзникващи икономики трябва да благодарят на съдия Гриеса за решението, защото то им позволява да заемат при по-ниски лихви, тъй като много от тези страни или са неспособни, или нямат желание да предложат надеждна правна защита на собствените си кредитори. А едно решение в полза на аржентинското правителство би му позволило да нарушава договорите, които е сключвало, и би усложнило достъпа до капитал на други бедни страни.



* С леки редакции и съкращения