Един познат мъж осъдително се произнесъл в компания: Донков се оказа русофил. Бях написал в "Нерви и утехи" за неразгадаемия ход на Хрушчов да хариже Крим на Украйна и за това колко вредно е лекомислието на властниците - теглят поколения след тях. (Дори и самолети падат.) Нищо повече. И станах русофил. Е, добре: харесвам Достоевски. Казват, че това бил първият признак. Харесвам и познавам руски поети, които самите руснаци не познават или отдавна са забравили. Но харесвам, например, и Фокнър. Фокнър пък, както съм чувал от Кръстан Дянков, боготворял Достоевски. Виждате как всичко се заплита, както заплетена е темата за русофилите и русофобите в неспокойната 2014 г. И в историйката, която ще ви разкажа, са също тъй преплетени, природно свързани са черното и бялото, филията и фобията, препокриват се, едно от друго произхождат, в едно от друго преминават.

Не съм я написал до днес, най-вече защото образите в нея бяха толкова разпознаваеми, че това противоречеше на моите лични правила да назовавам героите си от действителността само в много краен случай. Прилагам това и за положителни, и за отрицателни персонажи. Разказвал съм я многократно, но само устно - преходът непрекъснато я извикваше на живот. Случваха се събития, на които тя можеше да послужи за ключ и тълкование и... аз я разказвах при случай. Някои хора я научиха наизуст и като бъркам или пропускам, тe ме поправят.

Реших съвсем сбито да я запиша напоследък, когато се разгоря



свирепата разправия между русофили и русофоби



и България като че почна да се движи на заден ход - към времето, когато този вид страсти са надделявали над важните идеи, интереси, нагласи или дори чувства на обществото. Днес то, обществото, също се вцепенява пред изненадващото стълкновение на групи, които се опитват да сграбчат кормилото или какво да е друго. Може би това е причината за такова яростно разделение на хвалители и отрицатели, както и това, че по традиция в България всяка фобия се дължи не на несимпатия и неодобрение, а просто на "филия" към някоя друга държава. (Някои се забавляват, като местят ударението: филия. Но става дума за едно и също.) Ей така: щом си на нещо "фил", задължително си на друго "фоб". Така нито русофилите ни днес са познатите стари нашенски русофили, нито русофобите са от онази следосвобожденска проба. И аз не знам към какво води това. Но мога да подскажа как протичаше преди...

Част от русофилите при социализма не бяха точно русофили. Те обичаха Съветския съюз, а някои това и работеха. (Съвсем като днес. Любовта към някои държави е същевременно и работа, поминък. Въпросната филия.) За други беше допълнителен бизнес. Главният редактор на партийния орган в окръжния град N бурно обичаше СССР. Като го слушаше човек, можеше да си помисли, че той всъщност е гражданин не на N, а на побратимения с N съветски град R. Този R бе за него нещо като Йерусалим. Пописваше стихове (безуспешно) и като чуеше как на някого му излязла нова книга, не пропускаше да се вмести: "Мен тук не ме издават, но съветските другари в R ще ме издадат." Непрекъснато спрягаше съветската тема, сипеше всякакви лозунги и поговорки на руски. Намеците му, че има добри позиции в R му осигуряваха позиции в родния му N. Беше непоклатим.

Карах стаж във вестника, когато ме повика да го придружа на литературно четене в едно от градчетата на окръга. Сега разбирам, че е трябвало да работя нещо като подгряваща група при неговата творческа изява. Пътувахме с редакционната "Варшава". Как прекарахме няма да разправям. Не бе ме взел да го засенчвам, но имаше много учителки и библиотекарки, които простодушно ми пляскаха и изнервяха организаторите. Чувствах се неловко, едвам преглътнах кебапчетата в края на вечерта.

По обратния път настроението му се пооправи, поотпуснах се и аз. В един момент си смениха местата с шофьора, той си събу сандалите и подкара варшавата по чорапи - така усещал по-добре педалите. Взе си урока и се върна на мястото си. Заприказвахме за литература. Страхотна нощ беше навън, огромна луна и мирис на зряло зърно. Тук-таме из равнината бумтяха закъснели вършачки, искряха листата на царевиците.



По онова време бе нашумял скандалът с "Доктор Живаго"



Романът бе получил Нобеловата награда, без да е отпечатан в Русия. Пастернак конфузно бе отказал наградата. Но въпреки това бе подхвърлен на груба критика и остракизъм. От някакъв младежки фестивал в Европа приятели бяха донесли романа. Признах, че съм го прочел, но не ми е харесал. Така си беше: видя ми се дълъг, увъртян, претрупан (вече ни омагьосваше Хемингуей, друга проза овладяваше вкуса ни), добавих, че съм разочарован.

Главният редактор ме слушаше безмълвен, после сякаш се събуди, трепна и нареди на шофьора да спре. "Слез! - измърмори към мен и когато се смъкнах на пътя, добави: - Когато съветските другари кажат, че една книга не струва, аз не проверявам!" Произнесе го ниско, дрезгаво, някак отмъстително. Сигурно от притеснение, че слуша това, му бе паднал гласът. Варшавата потегли, преди още да разбера какво всъщност се разиграва. Светлините й се загубиха в близкия завой.

Пътят бе с чисто нов асфалт и аз не се трогнах въобще, че ще трябва да прекося нощта. Под голяма луна и под сиянието на царевичната шир си тананиках една румба от детството: "Язди гаучо сам във тиха нощ". Тъкмо гаучо да се умори, застигна ме голям, чисто нов камион "Прага" и пътувах до N като в такси. Не бях обиден на главния, нито озлобен. Чудех му се на акъла...

След години, вече на попрището жизнено в средата, на края на прокълнатата "Младост"2 засякох малкия син на онзи заклет приятел на СССР. Идваше от автобусната спирка. Бях изкачил баира да търся нещо за ядене в отдалечения супермаркет, където понякога се задържаха мляко и замразени кокошки - преходът започваше на гладно и на студено. Самият юнак преди работеше някъде из Комсомола и обикаляше младежките домове, където изнасяше рецитали от политически песни. Политически бяха песните, в които се громяха империалистите в чужбина и еснафите в отечеството. С една китара и с една актриса в дует младежът си бе намерил "ниша" и казваха, че си прекарвал добре. Сега го гледах да прекосява буренака на "Младост"2 и се питах реално ли е синът на такъв издигнат до неотдавна началник да живее в толкова отдалечен от центъра квартал.

Питах и него, но той не бързаше да ми отговори. Въртеше притеснено очи, гледаше в небето, опитваше се да мине покрай мен. Разбрах, че иска да избегне нещо и го застъпих по-здраво: тука ли живее, по работа ли идва, да не е объркал автобусите и т.н. Накрая се предаде: тук работи в едно списание - ей в ония високи блокове. По онова време в "Младост"2 нямаше никакви редакции, нито пък беше вероятно да има. Той разбра, че няма да се откажа и престана да се дърпа. Смутолеви: "Приятели на САЩ в България". И повтори вече раздразнен: "Списание "Приятели на САЩ в България." Само дето не прекрачи през мен. В погледа му се бе появило нещо ехидно, а с една усмивка сякаш искаше да ми рече: "Ти си говори каквото искаш, аз си знам какво правя...". Но аз и не помислих да му говоря. Можех ли нещо да кажа?...



Наясно съм, че Земята е кръгла



и че групи, фамилии и отделни индивиди понякога отиват толкова далече на изток, че после се завръщат от запад. Може би точно това е и българската геополитика - политиката на кръглата Земя. Аз това не го оспорвам, нито го осмивам. С времето героите на тази историйка не ми изглеждат нито невъзможни, нито озадачаващи. Затова позакрих, доколкото ми се удаде, информацията за самоличността им. Ще ги разпознаят само хора, които са били близо до тях. Защото и двамата са на небето. Мир на праха им. Но останаха достатъчно от тях, винаги готови да възкликнат: "Когато чуждестранните другари (господа) ми кажат нещо, аз не проверявам."

Не проверяват, но изпълняват.

Така филията и фобията в наши дни ми се виждат естествено генно свързани. Предават се по кръвен път. А аз добавям - и по банков.

Има и други обяснения за това. Например: част от русофилите и още по-голяма част от русофобите са били женени за рускини. Разбирам донякъде първите, а вторите напълно - и тъщите им са били рускини, и балдъзите. Няма да изреждам другите начини и причини да се наредите между тях. Боя се, че ще се възползвате.

И все пак, един съвет от "Нерви и утехи": ако някой ви цитира класиката "търсете парите", не го подценявайте. Дори когато последните пари в България бъдат откраднати, за "фили" и "фоби" пак ще се намират.