Каре:

Диляна Добруджанска е на 29 години, от гр. Добрич. Дипломирала се е във Великотърновския университет през 2009 г. със специалност политология. Успоредно следва и право, което вече е завършила семестриално. Владее английски, френски, руски и турски език. Работи от 5 години като аниматор в Анталия.



- Как се озова в Анталия? Откъде научи за там, търси ли съвети и препоръки, помогна ли ти някой?

- Като всеки, който живее близо до морето, през лятото работех там. Започнах още на 18 години в курорта Албена - рисувах и продавах керамични фигурки, парфюми и козметика, накрая работех в едно "Ретро фото". През 2010 г. с приятелка решихме да се пробваме в Англия - всичко живо се втурна натам, та и ние. Взехме си дата за интервю и всичко вървеше по план, но от агенцията ни попитаха: "Момичета, не искате ли да работите в Турция като аниматори - млади сте, обичате да танцувате, къде ще ходите на полето?" Не му мислихме много - искахме нещо ново, различно и приятно, а и двете сме работили с туристи. Дадоха ни скайп адреса и оттам вече се оправяхме сами. Подготвихме всичко и в края на февруари вече бяхме в Анталия. И ето - вече пета година съм тук.

- Как реагираха роднините и приятелите?

- Приятелите винаги те подкрепят, с каквото и да се захванеш. Естествено, всеки предпочита да си останеш в България, но... Майка ми прие всичко нормално. Подкрепяше ме и финансово, и морално. Е, имаше и голям рев, като се изпращахме, но не са ли такива всички мами? Що се отнася до баща ми - неее, не мина гладко - защо не съм избрала някоя европейска държава, защо Турция, къде ще ходя в Диарбекир и разни такива. Накратко - скарахме се и не си говорихме няколко месеца. После разбра, че нищо лошо няма да ми се случи там и че съм щастлива.

- Имате ли длъжностна характеристика, или работите каквото каже шефът?

- Всички сме аниматори, не е по усмотрение на шефа. Аз съм аниматор в "Мини клуб". Сама избрах децата пред гимнастиката. Децата са честни, открити и смешни. Е, има, разбира се, и малки чудовища, но нямаш избор, а и предполагам, че всичко идва от родителите, или поне в по-голямата си част, така че... В хотела пристигаме в края на февруари. По това време е още затворен, а ние се подготвяме за нашите шоупрограми. Хотелът отваря около средата на април и истинската работа започва.

Работният ни ден започва от 9:30 и до 12:30 сме с децата. На тревата до басейните провеждаме сутрешните занимания - дартс, хвърляне на пръстени, гимнастика, рисуваме се по телата, строим замъци. Почти всеки ден имаме оперативка в 13:15 и след това репетиция за вечерното шоу. В 14:30 отново отваряме "Мини клуба" до 17:30 и пак имаме занимания - рисуване по лицата, басейн, стрелба с лък. От 17:30 до 19:30 принципно сме свободни, но трябва да вземеш душ, приготвяш се за вечерта, грим и разни други женски работи. Аз лично имам около 20-30 минути наистина свободни. В 20:15 започваме детската дискотека, която е около 30 минути. След нея бягаме да се подготвим за шоуто, което започва в 21:30 и продължава около час. След него според нашите шефове имаме около 30-40 минути почивка, но през това време трябва да си съберем костюмите и аксесоарите и да се приготвим за вечерната дискотека. Момичетата от "Мини клуба" могат да си тръгнат в полунощ, а останалите аниматори са до 1 часа. И така всеки ден - имаме почивка 1 път седмично, чак до началото на ноември - около 8 месеца сме тук.

- Има ли сблъсък на културите?

- Нашият тим е интернационален. Дори турците в него са малко - предимно са руснаци и украинци, понеже 70-80% от туристите са рускоговорещи. Не съм усетила по-различно или лошо отношение за това, че съм българка или християнка. Напротив, където и да отида в магазини или ресторанти, когато кажа, че съм от България, и започват: "Оооо, комшу!", прегръдки, бла-бла. Момичето, с което работя в "Мини клуба" - Зейнеп, дори ме поздравява на 3 март: "Честито ви освобождение от нас!" Аз пък всяка година се запасявам с мартеници и им връзвам на всички от тима. Определено няма сблъсък на културите. Мисля си, че само ние, българите, подхождаме с резерви и предразсъдъци към турците, че дори и с омраза, което според мен си е грешка.

- Имаше ли нещо, което те шокира?

- Не знам какво точно съм очаквала. Може би, че са по-затворени, по-консервативни, зачулени, ако щете - всички сме учили история и слушали приказки и случки, но всъщност не са. Може би в Анталия са по-различни - все пак е един от най-големите им туристически градове. И нищо лично към турците, живеещи в България, но тези в Турция са адски различни - по-гостоприемни, по-топли и най-важното - въобще не им дреме за политиката в България, за етнически права, привилегии и т.н. Дори и не знаят за съществуването на ДПС и за мераците им. Те си имат свои проблеми - кюрдите, а и техният премиер им създава достатъчно главоболия, за да мислят за нас.

- Начинът на живот у нас даде ли ти предимство за адаптирането в Турция?

- Ха-ха-ха, определено начинът на живот у нас ми дава предимство. Не че съм изпадала в някакви трудности, но като че ли турците са по-склонни да ти помогнат, не са така озлобени. Толкова сме зле финансово, мислим само как да свържем двата края. Естествено, заради това сме толкова враждебни, рутината и проблемите ни карат да забравим за наистина хубавите и ценностни неща в живота.

- Как се работи с толкова различни като манталитет и опит хора?

- Почти всички сме от бивши соцстрани. Е, не мога да кажа, че всички са ми добри приятели, но нямаме проблеми. Разбира се, има недоразумения, спорове, кавги, но това се случва навсякъде, нищо сериозно и минава бързо. Но сме сплотени наистина - празнуваме заедно Великден, 3 март, 9 май, Байрам. Ние се смеем и забавляваме почти всеки ден. Спомням си веднъж си говорихме като малки деца как правят животните в различните държави. Всичко беше почти еднакво и стигнахме до мишката. Казах им: "В България мишката прави "цър-цър", в Русия и Украйна "пи-пи", в Италия "скуид-скуид". Зейнеп стои и мисли. "Ееее, Зейнеп, какво прави турската мишка?" Тя ни гледа зачудено и отговаря: "Турската мишка не говори!!!"

- Какви са плановете за бъдещето ти?

- Честно казано, не знам къде ще бъда - Анталия е невероятен град, но ми липсва и България. Тук заплатите са много по-добри и сякаш повече ценят труда ти. Та минималната заплата е 850 турски лири (около $400). А и говоря няколко чужди езика, а тук ценят това.

Завършила съм политология, но определено не искам да се занимавам с политика и нищо, свързано с нея. Политика в България (е, не само у нас) е мръсна дума и за съжаление не е лъжа. Отвращават ме, когато всяка година политиците вземат 13-а заплата, нови служебни коли и си увеличават заплатите с не знам си колко, а на баба ми дават 5 лв., но токът и водата и всички храни се увеличават драстично. Надявам се тази година да завърша и право, но сякаш и това вече не се свързва с честност, морал и ценности. Влече ме криминологията, но в България не е развита достатъчно. Баща ми все ме юрка да намеря нещо постоянно. Не искам нещо постоянно, защото така трябва, а работа, която да ми харесва, да ми носи радост и удоволствие и така работният ден да минава бързо и лесно. Уф, не знам, може да отворя някоя частна детска градина или занималня като нашия "Мини клуб".

- Рано или късно стигаме до въпроса за парите. Можеш ли с тази работа "да храниш къща"?

- Ако работя целогодишно - да, мога "да храня къща". Но за съжаление около 4 месеца не работим и каквото сме събрали, много бързо се харчи. Вземам около 600 евро, или по-скоро вземах толкова първата година, когато 1 лира беше 1 лев. Всяка следваща година ни увеличават заплатите с малко, но понеже ни плащат в лири и не се съобразяват с курса на долара и еврото, съм си прецакана. Всяка година говоря за това и все празни обещания. Тази година заплатите дойдоха, обещанията да са хубави си останаха някъде в миналото. Докато съм тук, парите определено ми стигат - все пак не плащам за ток, вода, храна, само за цигари, козметика и неща от първа необходимост.

- Какво ще посъветваш хората, които биха избрали твоята професия?

- С каквото и да се захванеш, трябва да ти харесва, да го вършиш от сърце, в противен случай не можеш да бъдеш щастлив, не живееш, а просто съществуваш.

Работата трябва да ти носи удоволствие. Работи това, което те прави щастлив, което те кара да се усмихваш, носи ти вътрешен мир и удовлетворение. И без това скоро в България ще можем да се пенсионираме, когато навършим 100 години. Цял живот работим - нека поне ни носи радост.

- А ако един ден твоите деца пожелаят да тръгнат да си търсят късмета в чужбина?

- Мисля, че не бих ги спряла. Ще ги подкрепя. Много пъти сме си говорили с майка ми за това и тя винаги ми казва: "Така говориш, защото още нямаш деца! Ще видиш, че ще си промениш мисленето и мнението!" Ще видим, мами, но не мисля, че ще го променя. Какъв е смисълът да спираш някого от нещо, ако това го прави щастлив? Щастието не чука само на вратата, трябва да го търсиш. Според мен печели този, който не се страхува да опита, да рискува.