На две места съм виждал река Скът по-отблизо - при село Галиче и при село Мало Пещене. Мисля, че най-отблизо в спокойна обстановка се виждат една река, хидроинженерите и рибарите. Аз не съм от първите.*

Сега обаче съвсем, ама съвсем отблизо - по-отблизо няма накъде, защото Скът им влезе в кухните и спалните - я видяха много жители на град Мизия. Хората там, пък и на други места, пострадаха сериозно от наводненията. Пиша този текст, защото ми се струва, че ние някак лошо взехме да претръпваме на тема бедствия, особено наводнения. А пък смятам, че нашата "култура на бедствието", ако изобщо можем да словосъчетаем така подобни обществено-природни явления, е обидно монотонна - с присъщия й рецидивиращ сценарий.

Освен това смятам, че - уви - такива



лоши неща идат още



Съдя по разни климатични и атмосферни прецеденти, които стряскат не само мен, но и учените.

Реакциите, които слушам по медии, не ме изненадват. "Очаквате ли помощ от държавата?" - пита примерно журналист. А полуядосан, полупримирен, пострадалият отвръща: "Каква държава, ние нямаме държава." Или още по-нелепо, но и по-тъжно, отговаря съкрушена баба: "Каква помощ, аз съм пенсионерка, нищо си нямам..." Има още един полюс на реакции - не може някой да не е виновен. Кой!? Изпусналите язовирите, построилите незаконни диги край нивите, непочистилите руслото... Предизборно, пък и не само предизборно, политическите елити на подобни явления реагират така. Ако са управляващи, то се изказват в духа на... прави се всичко възможно; взема се пълен набор от мерки; държавата ще овъзмезди пострадалите, доколкото й стигнат средствата; виновно е предишното управление, неразчистило, допуснало незаконна сеч, застрояване, задръстване... Ако са политици в опозиция, то се изказват в подобен дух, но с обратен знак: виновна е изцяло настоящата власт, не предупреди навреме хората, не поддържа инфраструктурата и съоръженията, не почисти навреме, не бутна навреме, не мобилизира навреме, не я е еня за гражданите. В тези неща изненада няма. Нито в трепкането на вектора "търсене на вина" между човешката дейност и природната сила и непредсказуемост. Този път първото се съсредоточава върху "пуснали са язовирите, не може да е другояче", или "построили са изкуствени диги в горното течение, да пазят земеделската земя".** Второто са стряскащи факти от измерими показатели. За първите два дни на август във Враца и околността са паднали по 128 литра дъжд на квадратен метър. Това е цяла месечна норма по две - само за два дни. В Бяла Слатина наваля 86 литра на квадратен метър - един път и половина над нормата. В община Борован се изляха 146 литра на квадратен метър - три пъти месечната норма за 40 часа, твърдят експертите.

Нещото, което направи впечатление на спасителите обаче, е, че хората не вярват на предупрежденията, неохотно се евакуират, пренебрегват до последно заплашителните индикации. Винаги съм бил противник на категоричното обобщаване за българина - бил такъв, бил онакъв, бил уникален по своята изобретателност (или глупост, или инат).



Няма такова нещо



Ние не се отличаваме особено от всички хора по земята. Освен по една своя малко по-висока катастрофичност - като психологически профил имам предвид. Можем все пак да изтъкнем една българска черта, правила вече впечатление на редица наши писатели и социолози - както преди, така и сега. И да я осветим в периоди на бедствие. Тя е присъщият ни в повече индивидуализъм. В ситуации на беда този индивидуализъм се изразява в маловерие в евентуалната колективна и институционална защита. Дори застроенията, поселищата едно време са възниквали така: от едната страна поле с ниви, за да има какво да се яде. От другата страна - гора и чукари, за да има къде да се бяга при опасност. Или къде се скатават животни от бирнически тегоби, което също е възприемано като вид бедствие - виж Елин Пелин. М. Новков ми обърна веднъж внимание и на начина на такова бягство - "всеки сам, по свои пътеки; вкупом по-може да те забележат и заловят".

Може би затова и сега така трудно напускаха домовете си хора, за които къщата им е единственото сигурно нещо в този свят - а не държавата, не общината... Не народността, не законът, не комшулукът.

Това вече не е добре. И също е бедствие, макар да не се вижда веднага като придошлата Скът.

-----

*Скът е странна река - дълга, но с къс всъщност път. Не съм виждал друго такова, извиващо се многократно като смок, русло. Скът прави сложни виражи, пуска неочаквани и заблатени ръкави, насуква осморки и свръхвитиевати меандри. Има много места, обрасли така с храсталак, че правят брега недостъпен, освен за човек с мачете. Намира се, разбира се, и риба - в по-злачни вирове невиждала въдичар тъкмо поради трудната достъпност на Скът. Ако сте готови да жертвате такъми поради гъстия клонак и кръв поради облаците комари, край Скът можете да проникнете до кътчета, непознаващи човешки крак. Или непознаващи такъв поне през последните две десетилетия (бел. авт.).

**Андрей Ковачев, съпредседател на Зелените.