Преди години прочетох малък очерк за мъж с екзотична професия. Един френски сержант се препитавал като... медицински гримьор. Понеже не събирам изрезки, ще възстановя по спомени онова, което толкова ме изненада в онзи текст. Откривам, че съм задържал в съзнанието си твърде много от него - сигурен признак, че с нещо е завладял отдавна претоварената и склонна към самопочистване памет.

Сержант от медицинските части на френската армия пресъздавал на живо и в реално време различни рани, изгаряния, гангрени и ампутации, каквито се получават на бойното поле. Това се правело за демонстрации пред нов медицински персонал в армията, при подготовка на резервисти и на цивилни служби - пожарникари, пътни полицаи и доброволци от гражданската отбрана. Когато тези хора се срещнат с въпросните наранявания в реална обстановка да могат, първо, да понесат това, и второ - да ги разпознаят. Така той допринасял за светкавична диагноза и за незабавни действия в необичайните и стресови условия на войната, на индустриалните, транспортните и природните катаклизми.

Илюстрациите към онези редове бяха така "кървави" и жестоки, че напълно ме убедиха в нуждата от този занаят. Представих си сковаващият ефект на подобни гледки върху всеки, който за първи път се сблъсква с тях. Секундите за спасяване на човешкия живот изискват всеки спасител да бъде запознат, дори рутиниран за своята задача. Подобно реалистично изкуство очевидно не бе предназначено за широката публика, но в същото време бе така свързано с практиката, както рядко се случва.

Спомням си също, че в някои армии имало щатни мними "ранени", върху чиито тела гримьорите пресъздавали своите "творби". Сред подходящ декор и под достоверен звук - охкания, писъци и т.н. обучаваните се запознавали с медицинския казус. Общо взето (тъй като тогава такава беше нагласата) публикацията всъщност искаше да внуши колко далеч са от нас в НАТО - та и в грима също. Намекваше се, че тази изостаналост ще бъде наваксана, като ни приемат в него.

Приеха ни.

Не знам появиха ли се във войската гримьори, но това изкуство в българския живот бурно разцъфтя. Не че преди това не беше на ниво, просто след тази статийка сякаш прогледнах за изрисуваните рани и контузии, които отракани политически фигури ни навираха вече години пред очите. Действителните рани от миналото, които немалко мъже на обществената сцена носеха в началото, бледнееха пред изографисаните. Завехнали с годините, понякога вече затворени, понякога превърнати само в белег, те отстъпваха на прясно изписаните, изпълнените със съвременни бои, прясно искрящи и сочни върху гордо разгърдените снаги на кандидатите за нова политическа съдба. Някои от тези "рани" бяха създавани пред очите ми, но не бях оценил майсторството и въображението, които се влагаха в тях.

Като при повечето творби на пластичните изкуства и тук основният показател за успех беше пазарът: някои се продаваха скъпо и всеки път, други - по-слабо. Немалко от тях достигнаха небивала възвръщаемост на вложените усилия, макар да си бяха откровени цапаници. Мисля, че всъщност самата тая възвръщаемост бе истинското изкуство в нашия случай, не примитивното и безконтролно боравене с четката.

Четката в българския живот отдавна е символ на преуспяване, на кариера, на изкачване и власт. Масовата й употреба във всички времена е била проста и безхитростна, заключаваща се в едното пребоядисване. Главният майсторлък при нея се състои в това, че самото това пребоядисване трябва да е откровено, демонстративно, за предпочитане безсрамно - за да бъде възнаградено. Но и така то си остава обикновено бояджийство, макар и "пре". Понякога, обикновено при политическа злополука, върху ламарините на някои катастрофирали кариери се откриват по няколко пласта боя. И какво от това?

Четката тук е по-скоро символ на художеството, отколкото единствен инструмент на пре-успеха. Видяхме, че гримовете съперничат без проблем. (Не от днес светът е пълен с художнички, които творят с червило.) Но всъщност разликата е не просто в цвета, а в сюжета. Изборът на "рана" и легендата около нея са истинското стъпало в това приложно изкуство. Свидетел съм на невероятни, фантастични изображения, както и на победоносния им път в света на политическите мистификации. Ето някои рисунки, които съм наблюдавал отблизо...

Познавам едного, който си изрисува раната "национализирани имоти." Дедите му бяха преселници от Драмско след войната, не притежаваха нищо в България и живееха на нормиран наем в блок на плевенския "Жилфонд". Не го стигна никаква реституция, но се вреди в някаква малка партийка и успя да приватизира не знам точно каква металургия. Почина млад, наследниците му още живеят от разпродажба на всякакви индустриални железа.

Друг си лепна раната "репресиран". Баща му наистина рядко излизаше от затворите заради счетоводни начети в търговията. Тогава осъждаха щедро и ефективно, а над определена сума даваха смъртна присъда. Не ги изпълняваха, та на Божидаровия баща се бяха насъбрали няколко такива. Накрая в един затвор го бяха сложили да се труди по специалността (счетоводител) и той бе обрал тъмницата. Мисля, че в затвора и умря след време. Но Дари чевръсто се вля при репресираните, направи добро впечатление и от години се мести посланик от столица в столица.

Една дама беше обиколила всички гимназии (градски и селски) в околността и едва успя да се уреди с диплома. Завършвахме университет, а тя още кандидатстваше. Накрая се отказа, а като му дойде времето, обяви, че била под забрана. Не разрешавали да учи, тоест. Нарисува си я тази забрана на челото, не носеше кой знае какво, но все пак я вземаха на работа без образование. И все на хубава работа, и все началничка. Веднъж я видях по телевизията - член на политически кабинет.

Това ми се случваше пред очите, докато на други картинки се насладихме направо всенародно. Едни си вапцаха рани "възродителен процес". Майсторски го направиха, те си бяха възродители, разбираха си работата. Друг един пък изрисува дядо си - убит. Какво изрисува, направо го татуира, за да не се изтрие. Появиха се безброй "рани" с безброй сюжети от битки и междуособици, от репресии и дисидентстване. Тези рани не оздравяват, както никога не зарастват майсторски добавените рани в музеите на восъчните фигури. От това каймакът на българския живот понякога прилича на лазарет. (Помага и лошият въздух с мирис на гной и гангрена, който го обвива.) На обществото му трябваше твърде много и скъпо време, за да свикне и да се окопити от зловещия вид на тези рани. Това не му помогна в нищо - понеже така и не се научи да ги разпознава. Истинските от фалшивите. Кървящите от нарисуваните.

В дълбоко религиозни общества на мъже и жени, всецяло отдадени на вярата, наистина се появяват рани - там, където са били раните на Спасителя върху кръста. Стигмати. Неразгадаеми за науката, но напълно реални рани, които кървят с реална кръв и се отварят и изчезват, без да получат обяснение. Раните на тези хора се обясняват с посвещение и религиозен екстаз. "Раните" на нашите герои говорят само за цинизъм и сметка.

Макар че онзи сержант от списанието вероятно би ни посъветвал, че и те биха могли да послужат за нещо полезно: да се разпознае по тях заболяването и спешно да се лекува... страната. Защото от нейните рани отдавна никой не се интересува...