Арабите привидно отхвърлиха диктатурата по време на бунтовете през 2011 г. Проучвания на общественото мнение показаха, че повече египтяни, йорданци и мароканци смятат, че демокрацията е най-добрата форма на управление, за разлика от американците и поляците например. Теоретично "демокрацията" може да означава почти всичко, стига то да е положително. Но едно е да вярваш в демокрацията, а съвсем друго - да я прилагаш на практика.

Удивителна е загубата на вяра не само в демокрацията, но и в самата политика сред египтяните. Не бяха малко тези, които подкрепиха военния преврат, извършен на 3 юли 2013 г., а след това извърнаха глава от масовите убийства на свои сънародници от 14 август 2013 г. Повече от 600 души бяха убити за няколко часа, докато силите за сигурност разпръсваха поддръжниците на "Мюсюлманско братство" от двата лагера на протестиращи в Кайро. Това се случи точно преди една година - и ще остане тъмно петно в историята на страната. В известен смисъл Арабската пролет доведе не само до хаос, но и до нещо по-страшно.

Автократите в региона, независимо дали става въпрос за Тунис, Сирия, или Йемен, обичаха да припомнят на западняците, че въпреки бруталността си - или може би заради нея - те са единствените, които пазят мира и осигуряват стабилност. Както каза египетският президент Хосни Мубарак в тв обръщение само 10 дни преди да бъде свален от власт: "Събитията от последните дни изискват всички ние, като народ и като държавно ръководство, да избираме между хаоса и стабилността". До известна степен той и другите автократи бяха прави - беше постигнат компромис. Все пак ставаше въпрос за слаби държави, разделяни от религия, идеология, кланове.

Бунтовете оставиха на заден план вътрешното напрежение и конфликтите, които се възпламеняваха в тези държави. Преди въстанията арабските държавници ръководеха обременени държави с произволно установени граници и неясна идентичност. Те обещаваха стабилност за сметка на свободата - и това бе сделка, която продължаваше десетилетия.



Въпрос на идентичност



В Източна Европа преходът към демокрация стана възможен, когато доминиращата идеология бе поставена под съмнение с разпадането на СССР. Най-големите пропасти в Латинска Америка се отвориха по икономически причини. По време на преходите в Бразилия, Чили и Аржентина лявата опозиция уверяваше елита, че финансовите им интереси ще бъдат защитени. В Близкия изток обаче нямаше такива обещания.

Икономическите несправедливости бяха на първо място за обикновените тунизийци и египтяни, които протестираха, но след това тези неправди бързо бяха засенчени от въпроса за идентичността. Основните политически партии и движения, независимо дали ислямистки, или либерални, почти нямаха какво да кажат за икономиката освен очевидното. Кой в крайна сметка можеше да се заеме да се бори с безработицата и да се справи с бедността? Идеологическите разделения заради исляма доминираха в ставащите по-остри дебати сред представителите на светската интелигенция и надигащия се ислямистки контраелит.

Основите на обществото и на държавата все още бяха нестабилни, а арабските бунтове само направиха тези въпроси по-сложни за отговор. Нямаше консенсус за значението и целта на съвременната нация-държава, както и за ролята на религията в политическия живот.

Очевидната жестокост на тази конфронтация доведе до увеличаване на броя на т.нар. либерали и демократи, които се обърнаха към военните - особено към харизматичния генерал Абдел-Фатах ас-Сиси - като защитници и спасители на египетската държава. И Сиси доста добре изпълни ролята си. Той се издигна в армията по времето на режима на Мубарак и стана шеф на военното разузнаване. При появата си на обществени места Сиси се представяше за строг родоначалник, който се грижи за своите своенравни деца. Много египтяни - прекалено много - му върнаха услугата. Те копнееха за завръщането на силен и властен държавник.



"Това е нещо, с което ние трябва да живеем"



Когато аз, като американски учен, разговарям с мои приятели в региона за това, колко е важно да се уважават постигнатите демократични резултати дори и ако не си съгласен с тях, между нас има огромна пропаст. Един приятел ми каза: "Това е нещо, което ти изучаваш, но ние живеем тук". Тези хора трябва да живеят с последствията от изборите. В Египет чувството бе доста неприятно, като се има предвид какъв е бил доскорошният опит с военното управление - размирна година и половина, в която армията печално зле ръководеше страната.

По време на управлението на "Мюсюлманско братство", което продължи около година, тези спомени започнаха да избледняват. Либерали, леви и дори революционерите се надяваха армията да възстанови политическия процес в страната. Те се противопоставиха на това, което възприемаха като задаващото се ислямско поглъщане на египетската държава - от съдилищата и медиите до сложната бюрократична машина. Рисковете просто бяха прекалено големи, а за тези, които живеят в "демокрация", тя не изглежда толкова вълнуваща, както западните наблюдатели я описват. Дори е доста плашеща.

Завръщането на генералите, чиято кулминация бе издигането на Абдел-Фатах ас-Сиси за президент, бе най-поразително в Египет заради разочарованието от демокрацията и придружаващия я хаос. В Либия, Сирия, Египет и Тунис падането от власт на диктатора означаваше отслабена държава и пробойна във вакуума на властта, от която радикалните ислямистки групировки като либийската "Ансар ал Шариа" искат да се възползват. Междувременно демократично избраният Национален генерален конгрес на Либия се опитва да упражнява властта си сред тежковъоръжени милиции, които, ако се наложи, биха могли да наобиколят сградата на парламента.



Египтянизация на Либия



Ситуацията в Либия изглеждаше различна - идеологическите различия не бяха толкова силно изразени. Изглеждаше невероятно "Мюсюлманско братство" да успее да повтори подвига на други ислямистки партии в региона, които бързо дойдоха на власт. Тук нямаше традиционен светски елит, както в Египет и в Тунис, а дори на "светски" партии като Съюз на националните сили на Махмуд Джибрил им бе по-удобно да говорят с езика на религията и шериата. Организации като "Мюсюлманско братство" не бяха толкова популярни, тъй като не се отличаваха - предимство имаше регионалното и племенното делене. Това обаче вече е минало. Когато либийското "Мюсюлманско братство" започна да става все по-влиятелно, нарастваха и страховете от ислямистко поглъщане на държавата.

"Египтянизацията" на либийския конфликт изкара на преден план още един генерал - Халифа Хафтар. Той говори за "Върховен съвет на въоръжените сили" - така се казваше военна структура, която действаше по време на сваления от власт преди година президент на Египет Мохамед Морси. Вземайки друг пример от Египет, Хафтар се появи по телевизията през февруари, за да обяви "пътна карта" за спасяването на Либия от ислямистките милиции и политици. През май, след като Хафтар събра още по-голяма подкрепа, верните му сили атакуваха сградата на Националния генерален конгрес.

Подобно на Сиси, Хафтар е ново лице и глас след Арабската пролет. Той се представя за спасител, който ще донесе стабилност и сигурност на страната, след като процесът по демократизация я дестабилизира. В това отношение Египет е пример за съседите си, но не непременно по начина, по който можем да се надяваме.



-----

* Шади Хамид работи в Центъра за близкоизточна политика към американската неправителствена организация "Брукингс Инститюшън"