Свободата на печата в България избухна не толкова в името на читателя, колкото за нуждите на всевъзможни кандидати за слава и кариера, политикани, печалбари и най-обикновени комплексари. Както ми довери един от най-забележителните авантюристи в бранша, "да печаташ вестници днес е все едно да печаташ пари". При това, каза още той, вестниците може да са фалшиви, но парите ще са съвсем истински. Това превърна свободата на печата в експлозия, която не можеше да се сравни с никоя друга в новата българска история. (Любопитно е сега, след четвърт век, да се съпостави оная свобода в печата с днешната. Има ли желаещи?) Изкушението витаеше над всички и понякога при следобедното кафе в редакцията на "Септември" съставяхме всевъзможни проекти за нови издания, каквито според нас липсваха на пазара. Така се откъсвахме от проблемната за духа и съвестта действителност, от неизвестността за бъдещето на списанието и от разцеплението и увълчването в литературния свят. Имаше всевъзможни идеи, а според мен - и страхотни попадения. Запомнил съм едно необикновено заглавие: "Вестник без омраза". Отхвърлихме проекта едва ли не със сълзи на очи - кой ще го купи? Защото се стараехме да предвидим и възможностите на пазара.

Това бяха някакви "сухи тренировки", замисли с идеална цел и по-точно без цел, защото никой от нас не се изживяваше като утрешен предприемач в бранша, онова, което някога са наричали "редактор стопанин". Забавлявахме се, както казват американците, какво друго ни оставаше? Бяхме най-обикновени литератори, без търговска жилка, без апетит и дързост за какъвто и да е бизнес. Докато един ден всичко това свърши. Аз предложих онова издание, което разтури и прекрати всичко.

Проектът се казваше "Ренегат". Хареса се. Мержелееха се интересни теми, рубрики, автори като че ли сами напираха. Най-вече - публиката се очертаваше обещаваща. Тогава масово се сменяха убеждения, партийни принадлежности, потекла и просто приятелски кръгове. Започваше голямото пране и пребоядисване и както във всяко такова начало, това правеше впечатление. Днес повечето такива салтоморталета едва ги отбелязваме или просто ги минаваме за сведение. Но в онези години ги осъзнавахме драматично, преживявяхме ги, тюхкахме се и чупехме пръсти: как може? Явлението бе почнало да се масовизира и едно издание можеше да разчита на това - поне за своето разпространение. Увлякохме се в обсъждането, накрая Здравко Чолаков, царство му небесно, попита: "Калинич, решил ли си на какво ще завършва заглавието - на "т" или на "д"? И се изсмя със своя неподражаем кикот, за да излезе, че уж се шегува...

Един човек в стаята сякаш се взриви, изруга и закрещя. Нищо конкретно нямаше в тези крясъци, освен че ще видим, че ще съжаляваме, че му е омръзнало и не може да понася, но че накрая всички ще прогледнем кой е крив и кой прав. Понякога към тези следобеди се присъединяваха посетители и сътрудници, отбили се за справки, за клюки и просто на файфоклок. Точно този не го познавахме добре, не знаехме, че е захвърлил партийна книжка и че е зет на мощна червена фамилия с току-що подадени документи за развод. После всички научиха, изясни се всенародно, но белята беше станала: безгрижното ни увлечение по безвредни медийни проекти бе завинаги помрачено. Замразихме го за по-добри дни. Сега вече няма кой да помни в кой фризер ги чака тези добри дни.

Това за ренегатството е между най-избягваните теми в днешна България. Освен от няколко души, които ровят досиета и непрекъснато докладват за невероятните преображения на политици, управници и "експерти". Но еднообразието на тези преображения, салтоморталета и редуване на разцветки повече досажда, отколкото възмущава. Макар че имаше и разтърсващи изпълнения.

Идеолози на равенството се превърнаха в проповедници на разделението, в апологети на бедността като оздравител на обществото.

Доценти по научен комунизъм почнаха да разпределят демократическите ценности.

Борци срещу експлоатацията станаха експлоататори.

Един монарх се закле в републиката.

И т.н.

Обществото загрубя, не можеш да го учудиш, нито да го нервираш. Освен всичко при всяко изтъкване на подобни драстични смени на коловоза то сякаш долавя и опит да му се възложи отговорност за това - че го допуска и го узаконява на избори. Доколкото наистина никой не го пита и доколкото изборите в България отдавна не служат за въдворяване на правда и съвест в държавата, то е право да се разграничава.

Не е право, че престана да се гнуси...

Може би ще решите, че усиленото споменаване на онзи разярен мъж от зимния следобед покрай сформирането на служебното правителство е повод за тази петъчна колонка, но няма да сте прави. Не е първица неговото пробутване към върховете на държавата - всеки път от различна партия, а сега уж и без партия. Изобилието от такива кариери ги прави все по-банални и незначителни като предмет на писателски интерес. Друг е въпросът, че подобни юнаци избликват и разцъфват във всички нива на властта, сякаш в управлението на страната действително съществува някаква специална ренегатска квота. Квота за президенти, министри, министър-председатели, за всякакви високи началства, за всякакви блажни и престижни длъжности се отрежда на мъже и жени, които са се от нещо отметнали, нещо са зарязали, изоставили, предали. И с това са се в нещо друго вкопчили, впили, вредили. Ето тази "квота" има нужда от изследване. Или от разследване. Защото тя е, която не дава на България да изплува на твърдо, на бряг. Държи се за гривата и дърпа надолу, към дълбокото.

Иначе, това е поредният ми опит да пробвам собствения си правопис на думата. Колкото пъти я напиша с "д", толкова пъти коректорките я поправят. Да видим как ще се случи този петък. Време му е...

Иначе ни чака невиждана ренегадория...