Някъде през 90-те на миналия век на плевенската гара ме чакаше познат местен деятел, видимо изнервен - влакът имаше закъснение. Не предвиждах посрещане - идвах по семейни причини и после веднага заминавах за Габрово. Потърсил ме по телефона вкъщи, там жена ми му казала закъде съм заминал. И той се инсталирал на гарата, държи под око влаковете от София. Затова се беше изнервил - по обичая си бях изтървал по-предния експрес. Човек изпусне ли влака, изпуска и куп възможности и срещи. Не и онези, които имат търпение и най-важното, план за него. (Те контролират всички влакове.) Такъв беше случаят с моя познайник, който ми бе предвидил смайващо отклонение в близкото ми писателско бъдеще, толкова шокиращо, че ето, оказва се и незабравимо.
Говорихме на площадчето пред гарата, там такситата идваха и стоварваха пътници, слезе и красивата доктор М., която се втурна към влака си. Не ни забеляза дори, но и до днес, като я срещна или спомня, изпитвам срам, сякаш тогава ме е сварила да върша нещо нередно и унизително. Защото предложението, което получих в онзи мрачен следобед, беше наистина до немай къде неприлично, трудно за вярване и още по-трудно за преглъщане. Това, както казвахме някога, и да искаш, не можеш го измисли.
Човекът очевидно бе репетирал, защото го изрече свързано и сбито, подредено, изчистено. Съчинил го беше и беше го редактирал, за да стигне до съзнанието ми без проблеми. И въпреки това не го проумях веднага.
Не му креснах, не го ударих. После вече беше късно
Какво гласеше това предложение? Ето какво...
Имал касети със записи на прочута местна ясновидка. Бил близък с нея, ама много близък. Преговарял със столичен издател да приготви бестселър за живота й. Но съзнавал, че възможностите му са скромни, а и няма опит. Ако книгата се направи майсторски, ще я преведат на чужди езици и ще му донесе много пари. Има материални затруднения, ето, и сега дъщерите му го натискат за нови ботуши. (Това за дъщерите го бях чувал неведнъж, беше втъкнато намясто, повярвах.) Предлагаше да ми плати, за да напиша книгата и той да я издаде от свое име. Каза ми и цената. (Още веднъж повярвах за материалните му затруднения.) Бил съм опитен и съм щял да се справя - в записите имало всичко. Искаше отговор веднага и незабавно започване на работата. И двамата, рече, ще спечелим, знам че и ти се нуждаеш...
Към края звучеше съвсем уверено - беше го казал и това го изпълваше със сигурност. Както вече ви признах, бях объркан и озадачен. Какво говоря, смаян бях. Представете си го и вие:
на една есенна гара някакъв плевенски
Дюма ви кани да му станете негър!
Признавам, че дори не успях да кипна. Отказах му някак вяло и безразлично, толкова вяло, че той дори не го прие сериозно. Продължи да рецитира своята оферта, да се тюхка, че съм го разочаровал и че не е очаквал това от мен. Изпитах съжаление и аз - към себе си, загдето се бях докарал дотам, че да ми правят подобни предложения. Така ли изглеждах отстрани, това ли излъчвах, та подобна дързост беше станала възможна? Вероятно затова никога не разказах този епизод. Колкото и да е екзотичен, знаят го само най-близки приятели. Не остави следа дори в отношенията ми с онзи човек. Никога не го споменах, никога не му го припомних. Предпочитах да мисля, че е бил изпаднал в някакво затъмнение или просто в плен на семейното си положение...
Подобни преживелици обикновено оставям в тайна. Имал съм странни покани за съавторства, извънредно чудати предложения да придобия интересни документи, дневници, дори цели ръкописи, за да ги използвам в своята документалистика. Някои от тях са свързани с известни хора от изкуството, други с непознати, случайно попаднали на редки или ценни по тяхно мнение находки, сюжети, изгубени преди десетилетия текстове. Съблазняван съм, изнудван, веднъж-дваж и заплашван. Но никога не бях вербуван да работя под чуждо име, "на ишлеме", като "негър". Майсторът, който да произведе страници за аматьора. (Тогава така ми и каза: "Ти си майстор, знам, че ще се справиш.") И онзи да ги продаде (издаде) на сметка. Какъв ти Дюма! Дюма е плащал за чернови, за идеи, за сурови образи и нахвърляни сюжетни линии. Нашият беше истински литературен предприемач, поръчваше си ръкопис от А до Я, с оставено място за името на "автора". Случи ми се и това чудо - на плевенската гара, когато на ХХ век вече му се виждаше краят.
Реших да го забравя. Не толкова, че ми дожаля, ами срамно беше. Позор. Резил. Пък и процент малодушие, да си призная -
как да му кажеш в лицето какво мислиш за него?
И деца имаше (дъщери!) все пак. Дори не знам тази книга написа ли се, или не. Помня, че веднъж ми се обади за премиера, но не беше за ясновидката, друго беше. Не отидох - отде да знам той ли беше авторът, или си бе наел черноработник?
Но той не забрави. Издаде някакви мемоари, летопис на живота му в провинцията. Не особено сполучливо съчинение: незначителни събития и факти се съобщават и коментират с апломб. Наблегнато е на познанства и срещи с известни хора, повечето делнични и лишени от смисъл и поука. Неизбежното самовъздигане и инстинктивна лакировка. Има преглед на лицата, на които е помогнал в живота - често не става ясно с какво. И на други, които е преценил, че за нещо си трябва да накаже. (Между тях - и художникът, чиято рисунка е използвана за корица на книгата.) Там е поставен и вашият колумнист. Мислех, че това е именно заради епизода на гарата: бях го отблъснал, вежливо, но все пак отблъснал, а може би и ощетил - в смисъл на пропуснати ползи. Добра причина за примитивна отмъстителност. Но този епизод е премълчан. Има друг: не съм го поканил на събитие, на което той така и не възнамерявал да дойде. И това го разстроило. Също и съпругата му. Пише го в книгата. Пише също, че от този ден престанал да чете колонката ми в "Сега", която дотогава следял всяка седмица. Ето и какви последствия може да има една пропусната покана - за вашия колумнист, а също и за любимия вестник!
Посмяхме се с художника. Исках и с вас да се посмеем в тези седмици на разгневена, безмилостна природа, на зловещи банкови гърчове, на обзета от дебелащина и демагогия държава и разгул на политическата пошлотия. Да се разтушим с малоумната идея да бъде употребен един писател по особено нестандартен начин. Да се позабавляваме, един вид. Но не се получи смешно. Сори. То и с какво ли сърце да се смее днес човек...
|
|