|
| ------------ |
Руският император Александър III съвсем не е против Съединението, за което е убеден, че рано или късно трябва да стане, но не като всенароден акт, а под неговата воля. Целта е още повече да затвърди позициите на Русия в България, което по думите на летописците на онова време се изразявало в превръщането й в "задунайска губерния". През 1885 г. обаче императорът има грижи с княз Александър Батенберг, който се опитва да бъде самостоятелен, игнорирайки Русия.
- - -
За съединение на Княжество България и Източна Румелия се заговорва веднага след Берлинския конгрес. Да се предприемат някакви действия за него в първите дни и месеци след него е нещо немислимо. Народът обаче иска съединение, а това кара и политиците да се настроят на тази вълна. В Източна Румелия съществуват две основни партии - Народна и Либерална. В Народната са Иван Вазов, Константин Величков, братовчедите Иван Гешови - единият Стефанов, другият Евстатиев, Михаил Маджаров и др. В Либералната са Георги Странски, Иван Салабашев, Стоян Чомаков и др. Нейни дейци, както и комитетът на Захари Стоянов ще извършат Съединението, а Народната партия ще получи името "лъжесъединистка", защото, докато е на власт през 1885 г., се отказва от предизборната си програма, в която е обявила твърда позиция за бързо присъединяване на Източна Румелия към Княжество България. Преди да дойде на власт, през 1884 г. Народната партия е превърнала народната идея за съединението в политическа. Тогава в Пловдив е пристигнал руският консул Сорокин с поръките на Азиатския руски департамент да подготви населението в Източна Румелия за съединение с България. Според руския план то трябва да предшества детронирането на княз Александър Батенберг, което и става, но две години по-късно. Сорокин обаче си свършва работата по отношение на народните настроения. Иван Стефанов Гешов, лидер на партията, но и доказан англофил, свиква митинг в Пловдив на 1 април 1884 г. и виждайки какво искат хората, изкрещява:
"Да живее Русия!"
Едва ли е забравил, че обича Англия. Просто се опитва да се качи на вълната на народния подем. Митинги за подкрепа на съединението стават и в Княжество България.
В края на април е свикан конгрес на Народната партия и на него се избират двама делегати, които трябва да обиколят столиците на Великите сили и да изкажат желанието на жителите на Източна Румелия за присъединяване към майка България. Странното е, че идеята не е руска, а на английския консул в Пловдив Джонс, който, както го описва Симеон Радев, бил "един много далновиден дипломат, малко ексцентричен и пияница". Единият делегат е лидерът на партията Иван Ст. Гешов, а другият - казанлъшкият търговец на розово масло Христо Христов. Двамата най-напред пристигат в Лондон. Не ги приема никой от кралския двор, но успяват да се видят с някои от лидерите на английските либерали. Те им изказват дълбоки съчувствия, но пък не им дават никакви надежди. Все пак във външното министерство българите оставят красиво написаното желание на жителите на Източна Румелия, оформено като меморандум. В Париж френският министър-председател съвсем недипломатично им заявява, че няма да ги приеме. На връщане спират във Виена, за да питат руския посланик княз Лобанов дали да идат и в Петербург. Той им заявява: "Няма нужда да осветлявате руската дипломация върху желанията на българския народ. Тия желания ние ги знаем много добре и ги споделяме.
Санстефанска България ние сме ви я завещали
Но сега не е моментът за едно нарушение на Берлинския договор. Имайте това предвид и бъдете благоразумни."
За всичките тези политически ходове етнографът, събирач на български фолклор и биограф на Стефан Стамболов Димитър Маринов ще каже: "Ние оставяме настрана лъжесъединистите, които в 1884 г., когато народът беше от тях възбуждан да иска от тях съединението, дори и пращаха депутация по Европа, а щом дойдоха на власт - ритнаха съединението като непотребно вече оръдие, като лишно кросно, след като си изткаха платното; ние оставяме настрана и нашите цанковисти (Димитър Маринов има предвид партията на Драган Цанков, който по това време е министър-председател - б.а.), които през 1884 г., когато ставаха митинги за съединението, устроиха в София импозантния онзи митинг, чиято резолюция бе поднесена на княза с молба час по-скоро да прегърне идеята и да поведе войската към Пловдив. Защото и едните, и другите действаха тъй или инак не по свое собствено убеждение, а под диктовката на Русия. За съединението през 1884 г. беше дошло времето, защото тъй искаше руската дипломация, през 1885 г., когато туй съединение беше извършено, и то пак от същия народ - времето не беше дошло, защото пак тъй казваше Русия."
В Пловдив обаче е Захари Стоянов, който е дошъл в града, за да се спаси от извънредните съдилища след суспендиране на Търновската конституция през 1881 г. от княз Батенберг, който иска по-големи права за короната. Захари е публикувал в Пловдив първия том на своите "Записки...", пише пламенни статии за Съединението в новооснования си в. "Борба" и ясно и честно изразява народните въжделения. Скоро към него се присъединяват Иван Стоянович, опълченецът Илия Куртев и негови стари бойни другари, хъшове, но и млади интелигенти и дори ученици в гимназията като Никола Генадиев, Андрей Ляпчев и Пере Тошев, все родени в Македония, които ще оставят името си в българската история.
Борбата на Захари Стоянов за съединение започва
с манифестация на Гергьовден 1885 г. На 19 май по стар стил е денят на смъртта на Ботев. Приятелят на поета революционер от хъшовските им години е негов голям почитател и предлага този ден да се чества тържествено. И с това слага началото на традиция, която продължава и до днес. Два дни преди това Илия Куртев пък пуска възвание, в което призовава народа да образува чети за освобождението на Македония, а за тази цел и Захари Стоянов създава комитет в село Дермендере. С негова помощ в Кюстендил е образувана и финансирана четата на Адам Калмиков, който тръгва да освобождава Македония. Скоро обаче всичките й 120 души са избити. Изпращат се нови чети, а за тях оръжие се набавя чрез кражби от военни складове. При такъв обир в Чирпан румелийската милиция арестува виновните и срещу тях е образувано съдебно дело. Прозрял, че освобождението на Македония няма да стане, Захари Стоянов казва на своите сподвижници: "Вече трябва да работим за съединението на княжеството с Южна България." Забележете, че той не употребява официалното име Източна Румелия и предлага да посветят в патриотичното начинание и д-р Георги Странски, който да даде партийна насоченост, а с това и масовост на делото. Докторът е бивш директор на финансите, председател на областното събрание и лидер на Либералната партия. Съединението според плана на Захари Стоянов и комитета е трябвало да стане на 15 септември, но Панагюрище въстава срещу румелийската власт на 2 септември. След два дни се вдига на бунт и Голямо Конаре, а това вече е сигналът за общо въстание, Данаил Николаев, човек на комитета във войската, я подготвя да не даде нито един изстрел и да мине на страната на съединистите. В ранните часове на 6 септември е изведен от дома си генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич. Захари Стоянов го потупва по рамото и му казва: "Хайде сега, излазяйте." Кръстевич отвръща:
"И аз съм българин. Ако аз съм изгубил всичко, то поне народът спечели"
Този народен акт, извършен без никаква дипломатическа подготовка и съобразяване с Европа и Русия, обаче сварва политиците напълно неподготвени. На 6 септември княз Батенберг е в двореца, тогава Сандрово, по-късно Евксиноград, и получава телеграма: "Днес Съединението прогласено по цяла Румелия в името на Ваше височество. Правителството съборено. Живейте! Ваши верни поданици.
Временното правителство."
Князът съзира в това народно дело по думите на Симеон Радев "единствения шанс да спаси престола си" и веднага тръгва за Търново. Скоро след това получава и друга телеграма, този път от София, в която министрите на външните дела и изповеданията Илия Цанов и на правосъдието Васил Радославов го питат "каква линия на поведение" им предоставя Негово величество. На 8 септември княз Батенберг е в Търново и след среща със Стефан Стамболов праща телеграма до д-р Георги Странски в Пловдив: "Обявете, че приемам да бъда княз на Южна и Северна България. Днес тръгвам за Пловдив."
Министър-председателят Петко Каравелов на 6 септември е в Шумен, но без съмнение е знаел за подготовката на Съединението. Когато научава, че то се подготвя, се произнася, че "Една революция в Пловдив би била в тоя момент едно безмерно нещастие за България." Щом обаче става ясно, че Съединението вече е факт, моли княз Батенберг да не се ангажира с нищо, да замине за Търново и да помоли Стефан Стамболов, който по това време е председател на Народното събрание, но е в родния си град, да тръгне незабавно за Румелия и да убеди съединистите да не правят нищо, защото България ще се изложи на голяма опасност. Каравелов от Шумен тръгва за Търново заедно със Стоян Заимов, тогава шуменски окръжен управител, и по пътя ядосано му говори, че Съединението било дело на пройдохи. Като влезли в Търново обаче, видял, че магазините и странноприемниците били затворени, народът наизлязъл по главната улица и крещял: "Да живее Съединението!" След като видели Каравелов, добавили: "Да живее Каравелов!" При тази гледка министър-председателят забравил какви ги е плещил на Стоян Заимов, качил се на трибуната и обявил:
"Тая година в Тракия, догодина в Македония!"
Русия заради това, че Съединението е станало не когато тя е решила, издава заповед всички руски офицери да напуснат незабавно България, което е удар за младата тогава българска армия, изграждана с руска помощ. Щабът на армията издава заповед за обща мобилизация. На 10 септември е свикана втората сесия на Четвъртото обикновено народно събрание. То приема възвание към руския император да благоволи да разреши "на служителите в българската войска руски поданици да не я напущат в днешните трудни обстоятелства. Събранието моли Ваше Императорско Величество да вземете под високото си покровителство делото за Съединението на Северна и Южна България и да не оставите вековните врагове на българский народ да превърнат в пустиня освободените с руска кръв български земи". Призивът е даден на руския дипломатически агент Иван Александрович Кояндер на следващия ден в 11 часа лично от председателя на Народното събрание Стамболов. Руснакът обаче му казва, че нито може да чете, нито да слуша, най-малкото пък да приеме такъв адрес. Тогава пък Стамболов му се сопва: "Кажете в Петербург, че сега вие, като отказвате да приемете адреса на българския народ, пъдите ни от вас; но помнете добре, ще дойде ден, когато вие ще отворите и двете врати на агентството, но не ще има никой да влезне."
След това отива в телеграфната станция в София и заповядва едно денонощие да не предават никаква телеграма на руските дипломати. После Стамболов продиктувал целия призив на Народното събрание до император Александър III, който го получава в Копенхаген, където е на посещение. Отговорът бил: "Русия е направила за България толкова жертви, та има това право да иска, щото българският народ, преди да вземе някои важни и жизнени решения - да попита първо в Петербург за съвет".
Минали са 129 години, а все още се питаме добиха ли решителност българските политици при вземането на съдбовни за страната ни решения и промени ли се с нещо отношението на Европа и Русия към България.
