|
| Валентина Радинска |
Наскоро излязоха книгите й "Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо" - документален роман за Азарян, за когото Радинска бе омъжена, както и стихотворният й сборник "Времена", съдържащ избрани произведения, издание на изд. "Захарий Стоянов".
Често работи в село Драганина могила, махала на Златна Панега, където с Крикор Азарян притежаваха общ дом.
-------
- Казвате, че в Драганина Могила, където прекарвате известно време през лятото, най-хубавото е тишината. Липсва ли на съвременния човек тишина?
- Липсват му всички видове тишина. Но най-вече вътрешната. Както беше казал един философ - вътрешните събития се случват само във вътрешна тишина. Когато тя липсва, няма и вътрешни събития. Това обяснява много неща за състоянието на съвременния човек. Той е като подгонен дивеч, ловците наоколо са много, но той не го съзнава, и едва ли не се радва на капаните, заложени навсякъде. Защото те са му представени като неща, без които не може.
- А не е ли така?
- Не е така. На човек всъщност му трябват много малко, но истински неща...
- Казвате истински неща... Навсякъде в къщата Ви имате портрети на съпруга Ви Крикор Азарян, на сина Ви, който също почина. Откъде се взема това чувство у Вас, че те не са ни напуснали, а са все още тук?
- Може би просто от факта, че вярвам в това. Усещам присъствието им на енергийно ниво. Знам, че където и да се намират, те не биха ме изоставили за нищо на света, и със сигурност са наоколо и бдят над мен. Но имам и конкретни случаи, когато те по някакви си техни, необясними начини, сякаш са ме предупреждавали за предстоящи неприятности... Сигурно звучи налудничаво, особено на материалистите, но съм убедена, че отвъдното е не по-малко реално от тукашното. Зависи на кого колко време ще му отнеме да го осъзнае. И дали въобще ще му се случи.
- Имате силна интуиция... В книгата "Времена" казвате: "Метрото на Париж свети./ Над Европа се здрачава." Това какво е - предчувствие за някакъв залез над Европа ли?
- Написах това стихотворение след като бях в Париж, то е създадено на базата на реални впечатления. Да, мисля, че Европа ще си плати за лицемерието и послушанието, за това, че едва ли не изпитва неудобство да защитава смело и на глас собствените си ценности. А също и поради страха да се променя по собствена воля, а не под чужд диктат.
- Политически смисъл влагате в това...Какъв?
- Аз не разбирам от политика и не обичам политиканстването, но има неща, очевидни и за лаици като мен. Очевидно е, че Европа трябва сама да решава какво е добро за нея и за нейните граждани, и да го решава от социална и културна, а не от политическа гледна точка. Засега не успява, така мисля аз. Не може политиката да диктува всичко. И парите. А така излиза. Европа тепърва има да си плаща - всъщност ще плащаме ние, европейците. Все по-малко ще се чувстваме в Европа у дома си. В Париж това вече е осезаемо до болка.
- Вие много пътувате в последно време - дори в Латинска Америка бяхте, в Чили. Светът днес как Ви се струва - успокоява ли се, или напротив?
- Безусловно.
- От края на света Европа наистина изглежда доста демоде. Чилийците са с изключително освободено мислене, те нямат в главите си клишета, традиции, които ги сковават, там няма разлика между аристократи и плебеи, всички са равни, всички са спокойни и весели. Например, в един от най-артистичните и аристократични квартали на Сантяго - Ла Рейна, където живеят главно хора на изкуството, учени, писатели, живеят и много обикновени, бедни хора - до очевидно богатските къщи се мъдрят някакви скромни къщурки, и това не впечатлява и - най-вече - не дразни никого. Цялата архитектура на Сантяго е еклектична, всичко е смесено, но това отразява свободния дух на чилийците. Там е много спокойно. Може би защото земетресенията са чести и хората знаят цената на важните неща в живота.
- А кои са важните неща? Какво мислите за нашите литературни нрави? Уж имаме много нови книги, много награди, а някак липсва сякаш общественият интерес към литературните събития.
- Парлив въпрос, може да се говори много. В литературния ни живот като цяло липсват морал, почтеност и достойнство. Днес литературата ни прилича на бакалница, в която се търгува с всичко. И в която преобладават ментетата - сиреч: хора, за които литературата е бизнес, а не призвание и потребност. Глупак ли е бил Микеланджело, като е казал :"Изкуството е само за онези нещастници, които не могат без него" .
- Защо казвате, че липсва морал?
- Ами например не ми се вижда морално, и дори бих казала, че е връх на цинизма да изпратиш книгата си за участие в конкурс на името на поет, чиято поезия публично си оплювал. И когато ти присъждат по някакви (доста прозрачни) причини наградата, ти да идеш и да я получиш. Очевидно става дума само за пари, подобен тепегьозлък не би трябвало да има място ако говорим за истински, а не за обсебен от разни приятелски кръгове и кръгчета литературен живот, в който едни и същи хора си раздават награди (разбирай - разпределят пари) помежду си. Не е нормално председателят на журито в един уж анонимен конкурс и получилият първата награда да са си най-близки приятели. Анонимността на въпросния конкурс вече е компрометирана. Не е нормално един определен кръг от посредствени регионални поети ежегодно да си връчват един на друг наградата на името на един от най-големите български лирици. Не е нормално едни и същи хора да са ту председатели, ту членове на журита на повечето от литературните конкурси в страната, и награждаваните да са все от този кръг, чиито представители са въпросните персони.
- Кого имате предвид?
- О, не искам да подмятам имена. Тенденцията е важното. Самият литературен процес компрометира себе си. Отстрани добре се вижда, че в него няма правила, нито логика.. Един конкретен пример само: нормално ли е в конкурс за роман, в който участва такъв изключителен, роден романист като Милен Русков с романа си "Възвишение", който критиката единодушно определи като книга, която е събитие за последните десетилетия (един критик дори писа, че изненадващо българската литература ще се дели вече на "преди" и "след" "Възвишение") - журито да награди друг автор и друга книга, няма абсолютно никакво значение кой е награден, въпросът е, че това не е нормално. Нито пък е морално, ако говорим за професионален морал и професионална хигиена. Защото пак очевидно става дума за лобита и пари, не и за литература. Не и за талант...Талантът не вирее на почвата на търгашеството, той не принадлежи на този свят, а на другия, невидимия, храна за него са дълбините на същината, мълчанията на живота, в които той подслушва думите си...Другото може само да го убие. Независимо колко бавно ще става това.
- Къде сбъркахме в българския преход, та културните ни среди се смятат за толкова подценени?
- В тази каша сме замесени всички ние, които живяхме този преход, никой от нас няма алиби. Единственото ни оправдание е, че повечето от нас нямаха представа какво всъщност се случва, а - както се оказа по-късно - голяма част от "кукловодите на прехода" много добре са знаели какво става и най-важното - какво има да става. Те извлякоха всички възможни дивиденти от това време на хаос, както се казва - напълниха си мрежите в мътните води. Хората на културата, особено писателите, бяха натикани в ъгъла поради мизерията, която ги връхлетя. Някои вече не бяха на възраст да се приспособяват към новите правила. На другите им трябваше някакво време. И тук се появиха "плодовете" на прехода - чевръсти, ловки, обединени посредствености, които безскрупулно завзеха всички позиции по институционалните "ясли". Преходът е времето на голямата подмяна, времето на халтураджиите и тарикатите. И краят му не се вижда. Истински талантливите хора трудно се оправят в подобна реалност, защото тя се разминава с ценностната им система и те се чувстват объркани. И докато те се чувстват объркани, другите действат.
Но, няма какво да си кривим душата, голяма «заслуга» за това подценяване и за загубата на уважение в обществото към културата имат медиите. Медиите, особено електронните, са тоталният манипулатор, който мигновено внушава на милиони хора едно или друго. Медиите подценяват културния живот, защото за тях той не е атрактивен, не е интересен, освен ако не е свързан със скандал. На тях им трябват ярки, евтини и лъскави еднодневки, за да привлекат вниманието на масите. Шоу-бизнес, фолк-певици, Холивуд - виж, това е "вкусно", с него си поръсват новините дори някои телевизии с претенции да са национални. Но, както казва един съвременен философ - "живеем във времена на прочути нищожества". Факт.
- Преведохте книгата "Избор" на известната руска поетеса Надежда Кондакова за изд. "Жанет-45", завършили сте в Москва Литературния институт...Как се случи така, че политическата острота, а не културният обмен преобладават днес в отношенията с Русия?
- А какво ни дава право да очакваме друго? Българските политици са лишени от каквато и да било гъвкавост. Те направиха достатъчно, за да разрушат всички - не само културните - отношения с най-голямата славянска страна, с която ни свързват и много исторически събития. Помните ли как един бивш външен министър се провикваше, че ще съди Русия? Все забравяме колко малка страна сме и колко е непопулярен езикът ни. Русия с право ни обърна гръб, тя е огромна, силна и богата страна, с невероятна, световна култура, и има други интереси, които въобще не ни включват. Да й се репчим, докато се кланяме на другия "Голям брат", беше най-глупавото възможно поведение - смешно, жалко и много недалновидно. И този примитивизъм продължава - все ни плашат с Русия, от която ще бъдем "зависими". Че не сме ли зависими вече доста време от хора, с които нямаме нищо общо, и които не знаят нищичко за нас и нашия живот? Но затова пък искат да ни учат как да живеем, да ни ашладисат насилствено техните си примитивни "ценности". Заслужено не представляваме интерес за Русия, дори в културен план, освен от някакво чувство за носталгия. Все още за много руснаци България е първата им «чужбина».
- Казвате, че с голямо увлечение сте работили над превода на книгата на Борис Акунин "Писателят и самоубийството", издадена от ИК «Еднорог». Какво повече ни разкри за този трагичен акт странният писател Акунин-Чхартишвили?
- Неговата ерудираност и енциклопедичност са колкото подтискащи, толкова и стимулиращи. Преводачът непременно трябва да се стреми езиково да бъде на нивото на автора, чийто текст превежда, като става дума и за двата езика, и най-вече за българския. На мен ми се наложи да си припомня доста думи, вече отдавна забравени от нас, но само те можеха адекватно да предадат написаното от автора. Акунин, чието истинско име е Григорий Чхартишвили, по собственото му признание, написва това изследване върху суицида за да освободи себе си от мислите за самоубийство. И - представете си, написва го с невероятно чувство за хумор, използва и най-малката възможност за това. Писателите той разглежда като най-рисковата група - те са хората, подвластни на най-голям брой причини за самоубийство: творческа криза, зависимости, бедност, емиграция...Аз лично научих много за психологията на писателя въобще и смятам, че всеки, който реши сериозно да се отдаде на литературата, трябва да прочете това изследване. То дава отговори на много въпроси, които писателят ежедневно си задава - защо съм такъв, защо животът ми е такъв, защо не се справям, защо пиша именно това, а не друго, ще продължа ли да пиша...
- Твърдите, че сега имате повече време за мислене, пътуване, писане...По-различно ли гледате на света, отколкото преди?
- Ако човек с годините не се променя, значи не е научил уроците, които животът се е опитал да му преподаде. Да, вече нямам илюзиите, които съм имала на по-млади години: за хората, за живота, за смисъла на нещата от този живот...Много по-свободна се чувствам, не робувам на онова, на което съм робувала по-рано, не се интересувам, че "така правят всички"...Както и да живее човек, никога няма да се хареса на всички, така че е напразно хабене на енергия да се живее по този начин. Научих се повече да бъда себе си. Отсявам нещата, имам си приоритети, другото отпадна някак от само себе си. По принцип съм от хората, които са си самодостатъчни, обичам да съм насаме с природата, никак не ми е скучно със себе си - особено, ако хоризонтът ми прави компания...
- Кога Ви е най-добре?
- Нищо не може да се сравни с усещането за пълнота и щастие, когато съм написала стихотворение и знам, че се е получило. И още - когато седя по залез посред вятъра, шума на дърветата, бързащите облаци, подвикването на птиците, жуженето на щурците, първите звезди на бледото небе - и се чувствам нищожна, но неотлъчна част от всичко онова, на което не знаем името, и поради това го наричаме просто Природа. Или Бог.
Като каже и нещо лошо за Европа и хубаво за Русия, както се полага на възпитаничка на Института, още! 
