На 8 септември т.г. изтича срокът, в който до Столичната община може да се изпращат мнения и препоръки относно съдбата на паметника "1300 години България" в парка пред НДК. През пролетта общината обяви конкурс за ново оформяне на това невралгично пространство и вече има десетина проекта. Конкурсът е пореден етап от продължилата повече от десетилетие и на практика безплодна обществена дискусия за съдбата на Шестокрилия пето...ник, както иронично го кръстиха столичани. Повечето идеи предвиждат премахване на паметника или подмяната му с нещо друго - да се префасонира като паметник на Хан Аспарух (което според мене е унизително за хана: все едно на чужда визитка да задраскаш името, да напишеш своето и да я раздаваш), да стане музей с образователен център, да се превърне в алпинеум сред езеро, да стане сцена или да се сложат там махнатите преди години паметни плочи на загиналите от Първи и Шести пехотен полк, които стояха някога на мястото на НДК. Има и идеи за запазване на пластичните композиции в паметника и боядисването му в различни цветове, обличане в огледала или декориране с неонови светлини. Дали след обявяването на резултатите от конкурса съдбата на този паметник ще бъде окончателно и консенсусно решена? Вероятно не. Особено ако комисията одобри някой от по-радикалните проекти, предвиждащи премахването на паметника.

Проблемът с този, както и с други подобни паметници е доста по-сложен, отколкото изглежда, и той може да има лесно решение само в едно относително хомогенно в културно отношение общество, каквото българското не е и сигурно никога няма да бъде. По-вероятно е конкурсът да разгърне нова спирала от проблеми - съдебни, но с откровено политически и идеологически привкус.



В навечерието на изборите това ще бъде удобна медийна чесалка



Голямото неудобство в случая е, че общината се опитва чрез градоустройствено решение да се избави от проблем, който не е чисто архитектурен или само естетически.

Същинският проблем е, че четвърт век след като паметникът беше публично презрян и нарочен за изкупителна жертва на ... (не знам и аз точно на какво), той вече не е това, което беше през 1981 г., когато е направен. Покрай дългите и оживени дискусии относно неговата съдба той успя да обрасне с нови смисли и значения. Позволявам си да нарека този процес "вторично опаметяване". Лаконично и ясно тази особена трансформация е доловена и описана от арх. Павел Попов преди няколко години. "Днес паметникът е феномен, защото четвърт век след като беше създаден, той все по-точно представлява онова, което България е - наперена, нелогична, самодоволна, бъбрива, хаотична, сбъркана като конструкция и ориентация, саморазрушаваща се структура... Винаги съм смятал, че паметникът трябва да се премахне без много шум или да се преработи драстично. Днес обаче мисля, че вземайки нужните предохранителни мерки, паметникът трябва да се остави, какъвто е, без никакви намеси... докато България не се промени дотолкова, че да заслужи друг паметник."

Историята на монумента е известна, но нека припомним някои детайли, станали причина за неговото "вторично опаметяване". Той беше построен през 1981 г. за 1300-годишнината на България. Скулптурната композиция е на проф. Валентин Старчев, а архитектурното оформление на арх. Ал. Баров и арх. Атанас Агура. Проектът не е изпълнен точно според замисъла на авторите, някои материали и технологични практики са спестени или подменени, поради което скоро след изграждането му паметникът започва да се руши. Падат част от облицовъчните плочи. Оставен без поддръжка и охрана, с времето той се превърна в обиталище на бездомници и наркомани. Постепенно месинговите му надписи бяха изкъртени и откраднати, а едновременно с това беше нашарен и с графити. Преди две години общината прецени, че е опасен, и го загради, след което демонтира останалата част от облицовката, за да се превърне паметникът в това, което е днес - оглозган и пъстър, но в същото време интересен и предизвикателен като форма и като конструкция. Често минавайки покрай него, съм се чудел на какво точно прилича.



Откакто остана по арматура, вече знам



Прилича на кулата на Татлин. Владимир Татлин е руски (или съветски) художник модернист, високо ценен на запад. През 1919 г. проектира паметник на Третия интернационал - неосъществен, но смятан за едно от важните произведения на модерното изкуство през ХХ век. Кулата е със спираловидна форма и е трябвало да бъде висока 400 м. Проектът може да се види във всички справочници за модерното изкуство. Иначе казано, паметникът на Старчев хем е идеологически обвързан с времето си, т.е. коректен и каноничен (и едва ли е могло да се очаква друго), хем е модерен и в някакъв смисъл авангарден. По конформистки модерен. Според някои оценки той е "постижение на тоталитарния модернизъм" (Й. Ефтимов). Нещо като комсомолец гъзар.

В йерархичен ред композицията поднася три групи фигури. Отдолу е цар Симеон с двама книжовници, метафора за "Златния век", над тях има пиета със скърбяща майка, израз на почит към загиналите за родината, и най-отгоре е "съзидателят", представен като работник. Над него има крило с недвусмислено и универсално внушение - свободата на човешкия дух, полетът на мисълта, светлият идеал и т.н. Със сигурност в друго време паметникът би изглеждал по друг начин. Най-малкото йерархията на изобразяваните ценности в разказа би била различна, но всеки паметник опаметява както фикцията на автора за миналото, така и собственото си време.

В протяжните дискусии около съдбата на паметника през годините изпъкнаха няколко групи аргументи за неговото пълно премахване, префасониране или запазване - естетически, политически и културно-исторически. Някои "естети" твърдяха, че е грозен, и това е достатъчно сериозна причина да се махне. Други го бранеха с аргумента, че е достижение на пластичното изкуство, и посочваха други грозни паметници, които никой не иска да събаря. Адепти на новата политическа конюнктура настояват да се премахне, защото вече е идеологически некоректен. Възразяваха им с културно-исторически аргумент, че какъвто и да е, паметникът трябва да бъде запазен.



Каквото и да реши общината днес, има вероятност да сбърка



Особено ако одобри някой от по-радикалните проекти. Проблемът не е в паметника, а в паметта. България има проблем с паметта. Тя все още не знае какво иска и какво не иска да си спомня. И понеже не иска да помни, има вероятност това, което отказва да помни, да я сполети отново и отново.

Светът е пълен с всякакви паметници. В някои присъства сковаващата сериозност на екстремални исторически събития, а при други е увековечено нещо с чисто битова и делнична значимост или се долавя шеговито намигане към миналото. Има паметници на кучета и котки, на разни чудаци, на литературни и анимационни герои. В Америка има паметници на Попай Моряка, издигнати от производители на спанак. Повечето изглеждат кичозно, но никой не е скочил да ги събаря. Преди няколко години в Джакарта се появи паметник на Барак Обама. Представен е като весело десетгодишно момче в къси панталони и напомня за период от детството му, свързан с този град.

Паметници на доказани сатрапи и масови убийци може да се срещнат в градската среда на иначе образцово демократични общества. Често посочван пример е паметникът на Съветската армия в центъра на Виена - отлично поддържан монумент, върху който със златни букви на руски език е изписан откъс от речта на Сталин на 9 май 1945 г. по случай капитулацията на Германия. Както и куплет от химна на СССР. Той никак не смущава битието на виенчани. Австрийците явно имат друго отношение към паметта. Там на всяка крачка, особено в провинцията, човек вижда най-различни малки паметничета, най-често в човешки ръст, понякога прилепени към фасадата на някоя къща статуи на реални хора, направили нещо добро за града, или пък фигури на светци.

Администрирането на общностната памет е сложно, за да не кажем и невъзможно усилие със съмнителна политическа стойност. Поне това трябва да е станало ясно покрай вече четвъртвековното размахване на чукове и кофи с боя около паметниците на соца. Това усилие е движено от страхове и надежди, които са дълбоко ирационални.

Странно е, че дори в Русия фигури като Сталин и Ленин, без да бъдат зачеркнати от историята, са загубили много от своята сакралност и отдавна са превърнати в експонати на туристическия и търговски кич. Техните страховити образи се печатат върху тениски, правят се на матрьошки, ключодържатели и т.н. В едно рационално общество отношението към старите идеологически олтари е като правило толерантно и добронамерено иронично. Те престават да бъдат олтари и стават исторически сувенири независимо от тяхната монументалност. У нас това все още изглежда трудно или невъзможно и можем само да се питаме защо.