И така. Пак се скарахме със съседа литератор по баналния вече повод: четат ли днес младите българи и четат ли това, което трябва. Отказал съм се да го разубеждавам в неговите заблуди - ако слушаме него, те не само не четат, но и може би не познават буквите. Очевидно колегата неумело борави с хиперболите, а може би влага и нещо лично: него те със сигурност не четат. Но него - да го кажа, додето съм още сърдит - не го четяха и преди. И не само младите, но и бащите им. Днес новите хора и с нови очи ще четат. Казано иначе - едното им око ще е все в екрана. Защото екрани много и всякакви. Но пък те и от екрана също четат. Трудно е да се отмери. Още по-трудно - да се съизмери. С нашето време. Всяко поколение си има вътрешна мярка. Вътрешен компас, вътрешен часовник. Защото векът му си има свое разписание, и то трябва да бъде точно, да успява - навреме. Който е чакал влакове, той помни, така съобщаваше вискоговорителят на перона: "Важно за посрещачите, влакът се движи навреме". Дали влакът на младите се движи навреме, ние със съседа трудно ще преценим. Те карат влака. Ние сме пътници, ако не и вече изпращачи...

Но пък се начетохме до насита, братя мои!



До козирката



Четяхме като упоени. (По днешному: пристрастени, зависими.) Четяхме и нощем - с фенерче под завивката. Четяхме в час - в края на годината учителите идваха с наръчи книги, "конфискувани" при нелегалното четене, връщаха ни ги за ваканцията. Спомнете си онзи свят: без компютри, без телевизор, радио даже нямаше във всяка къща. Бездна от време - и все за четене. Четяхме всичко, което ни попаднеше - индианско, партизанско, военно, любовно. Литературната мода се разпростираше еднакво върху възрастните и върху децата. Заедно с родителите си поглъщахме "Тютюн", "Тихият Дон", "Железният светилник" и, естествено, "Път" от Ст. Ц. Даскалов. Все дебели книги, още топли. (Всичко това в трети, в четвърти клас!) Не ни насърчаваше никой. Смяташе се, че е вредно за очите. И че пречи на уроците. Освен това, имаше предубеждение към безразборното четене. Третираха го като опасно. Можеш да се натъкнеш на неподходяща, не "наша" книжнина, да попаднеш под чуждо влияние, да изпиташ нездраво любопитство и да го задоволиш. Не беше модерно тогава нещата да се случват извън контрол.

В библиотеката, където всяка седмица внасях и изнасях по една чанта книги, висок мъж ме попита дали не искам да почна да чета "системно". Имало е такава кампания в страната, четенето да се систематизира. Смънках, че "да" и той кимна на библиотекарката: "По списъка!". Като сега си спомням - списъкът започваше с Короленко: "Слепият музикант", "Старият звънар". Човекът, всъщност директор на библиотеката, бе учил руска литература и се заредиха едни майстори, едни класици и предкласици, на които в онова време сигурно бях единственият читател. Тогава нищо не можеше да ме откаже от четенето, словото ме омагьосваше, още бях във възраст, когато всичко си представях като на филм, прозата се развиваше в картини и диалози, виждах цветовете, гласовете чувах. Но въпреки това си почивах с Майн Рид, с Карл Май и Фенимор Купър и други изблъскани встрани автори. И с каквото още докопвах от тайната ученическа борса на заглавия отпреди девети септември. С руските класици те съжителстваха необикновено сговорно. Един ден библиотекарката ме успокои: имай търпение, още малко и ще почнем Толстой.

Толстой прочетох доста по-късно, във време, когато бях пораснал за него. Зарязах "онзи" списък - вероятно бях осъзнал,че съм "контролиран" читател. Понякога искам точно да си спомня кои бяха онези книги и автори, които се изредиха пред очите ми, но точно тук очите ми се премрежват.



А имам причина



В някоя от тях съм попаднал на епизод, който след години напразно търсих да възстановя. Като от книга с откъснати корици. (Не може при онова ударно четене да не се смесят страници, големи и малки късове, цели заглавия. Понякога се появяват в съзнанието - нови и някак непознати, като че съм ги аз измислил. Съвсем като в онази песен на Висоцки за музата. ) Прерових Куприн, Бунин, други всякакви автори от междата на ХIX и XX век. А може би не съм го чел в детството, може по-късно някъде да съм го засякъл и запечатал в претъпканата с четива памет. Възползвам се от вестника да помоля онзи, който си го спомня и може да ми посочи източника, да се свърже с мен. Ще се отблагодаря с прелюбопитен автограф.



Та ето го него, епизода



Запасен капитан доизкарва дните си на пенсия в западналото си имение. Дворянинът ленив и безволев, селяните разхайтени и крадливи. Обича да се оплаква на съседите си от слугата. "Моят Иван - казва - не може най-проста работа да свърши. Изпратя го за шампанско, за шери бренди, той всеки път ми носи квас."

Иван слугата също мърмори. Одумва го с готвачката и с конярите: "Господарят съвсем се впиянчил. Дава ми пари за квас, иска да му нося шампанско..."

Спомнях си тази губернска драма десетилетия, а в последните - и я разказвах. Ей така, по спомени от изгубен източник. Поводи колкото щеш. Алегория за всякакви случки от българския живот. И от моя също. Правех по едно време небезизвестно списание. Да изкарам хляба и да си поддържам занаята. Списанието хващаше око, но стопанката бе стисната. А пък парите й - тайнствени. Да откъсне някой лев повече - ще хвръкне изданието. И веднъж взех, та разказах тази история от неизвестен автор. Всички се смяха, само тя се вкисна. "Квас - рече, - откъде ви дойде на ума? За квас и стотинка не давам."

Беше завършила в Съветския съюз и не можеше да понася квас. Свикнала на шампанско...

Разделихме се с нея отдавна, забравих я. Но днес какво ми спомни тази история, поне на век разстояние от нас? Имало е някаква правда тогава - каквото платиш, това получаваш. А ние с вас платихме най-високата цена и получихме квас.