Когато тази държава окончателно се срути, върху братската могила на всички ни Европейският съюз ще напише: на героичния български народ, който до последен дъх се бори за спазването на запетайката на закона. Пък и историята ни има и примери в този дух като легендарния Гюро Михайлов, който останал на поста си, въпреки че сградата, която пазел, горяла.

Екзотичната идея за референдум по съдебната реформа, родена от отчаянието на управляващите, показва, че тук-там още се наблюдават отделни конвулсии. Не знаели какво да питат - е, ще го измислим, да кажем: "Искате ли съдебната власт да е под контрола на парламента?", а още по-добре: "Смятате ли, че тя трябва да бъде избираема?" (в съответствие с чл. 1 ал. 2 на Конституцията, където се твърди, че цялата власт в държавата произтича от народа). Е да, но веднага ще ви контрират: референдумът не решава нищо, защото конституцията не е променена, а пък там дебне в засада Конституционният съд. И ето ни пак в изходно положение,



народният вот се взима "за сведение"



и недосегаемите продължават да служат на своите божества. Правосъдната система се превърна в копие на Православната църква, в която единствената надежда за промяна е чакането Бог милостиво да привика съответния грешник при себе си там горе.

Теоретически решение има: в новогодишната нощ царят благодари на "публиката" за вниманието и от името на мнозинството предлага извънредни избори за Велико народно събрание. Печелят всички. Юпитата се връщат по (без)родните си места да си гледат бизнеса; професорите по право се захващат да пишат трудове за обясняване на прелюбопитните казуси, възникнали през мандата им; БСП печели изборите и за втори (всъщност - четвърти) път пише Конституция на страната; а най-щастливи са СДС, които най-сетне могат да се превърнат в истинска, пламенна опозиция на любимия си враг. Така или иначе ЕС ни даде доста време до 2007 г., нищо не пречи година-две да се занимаем с едни такива фундаментални работи. (А впрочем от опит се вижда, че едно служебно правителство, през което ще трябва да се мине пътьом, върши много по-бързо работа и нищо чудно до изборите тъкмо то да претупа оставащите 6 преговорни глави.)

Работата е там, че



избирателят е непредсказуем.



На един хипотетичен референдум той със сигурност ще гласува против тия, които му вдигат цената на тока без дори да се замисля какво точно го питат за съдебната система. Т.е. ако НДСВ призовава към "да", ще се получи "не" и обратно. Възможен е, разбира се, и йезуитският ход, при който царят подкрепя на референдума тезата, която иска да бъде отхвърлена (както май стана с подкрепата му за Петър Стоянов...), но как пък тогава да обясни самото искане на референдум?

Още по-голяма изненада могат да донесат предсрочните избори. Току-виж се появи някаква неподозирана анти-системна сила, която яхне народното недоволство и овладее Великото народно събрание. Представете си например някакъв конституционен израз на заявената от Волен Сидеров воля да бъдат защищавани "етническите българи", застрашени от чуждите банки, от малцинствата, които фондациите подкрепят, и от правителството, в което фигурират хора с "труднопроизносими имена".

Откъдето и да го въртиш - все лошо. С палатки и гладуване тази работа още по-малко може да се промени. Представете си граждани, които скандират нещо като "Из-бор-ност във В-С-С". Последната надежда за деблокиране на ситуацията - подсказана от нетактичните, но съвсем верни изявления на посланик Пардю - е



мощен натиск отвън, който задейства държавната машина.



Ултиматуми под и над масата от ЕС и САЩ, с всичките екстри на засегната национална чест, които те ще предизвикат. Признавам, че тук съм повлиян от спомените за горбачовото време, когато толкова се надявахме от Москва да вразумят нашия геронтократ за ползите от гласността.

Само че за какво им е да го оказват този натиск? Във военната сфера САЩ ще получат всичко каквото искат, без всякакви законови орнаменти и по това дори няма да има дебат в парламента, камо ли завеждане на дела и тълкувания. Просто в страни като тази обикновено така става и точка. Що се отнася до ЕС, много от страните-членки с радост ще открият в неблагополучията в правната сфера прекрасен повод да поотложат членството ни, което в Копенхаген от немай-къде трябваше да преглътнат. Биха настоявали, ако бързаха да ни приемат, но понеже не бързат, ще ни оставят тактично насаме с нашия горд национален суверенитет.

Това, което ми се струва особено опасно, е да внушаваме любимия си "ориенталски фатализъм" (както са се изразявали през 19 век, говорейки за тази част на света). За това не искам този текст да звучи в ключа "тука е така". Правото е за хората, а не обратно и, ако някой ви казва, че трябва да превърнем в тотеми едни или други процедури, закони или конституционни положения - не му вярвайте. Ако на една страна стои оцеляването на тази държава, от другата - оцеляването на тази съдебна система, такава каквато са си я устроили някои, изборът не изглежда толкова труден. Някак установи се у нас един такъв възпитан стил на "уважение към институциите", който сам по себе си е положителен, но превърнат в самоцел, започва да скрива това за какво всъщност е направено това общество, в което живеем. Институциите не са нещо, написано на хартия, а нещо, което функционира, което организира обществено доверие; у нас стана така, че емблемите подмениха съдържанията, тъй както в еснафските домове порцелановата статуетка на пастирка подменя естетическото преживяване.

Върховенството на закона и демокрацията са два принципа, които не само не произтичат един от друг, но и си противоречат. Върховенство на закона е имало и в древен Египет, демокрация е имало в болшевишка Русия. Очевидно е, че в модерната държава трябва тия два принципа взаимно да се коригират и допълват, не да се обожествява единият.