Приятел, който прекарва времето си във "Фейсбук", ме подсети:

- Разгледай снимките към профилите, всички мрат да се снимат с палми. Особено жените.

Оказа се прав. Повечето дами позират край палми, пред палми, сред палми. Отишли някъде на юг и се щракнали. И ето ги сега, всички да ги видят. Палмите днес не са това, което бяха палмите вчера. По времето, за което ви говоря, "Фейсбук" нямаше, та да си курдисаме снимките с палми. И снимки с палми имаха малцина. Палмите бяха далече. Обаче привличаха.

Беше трудно да се добереш до палмите. Те самите бяха символ на невъзможното, на трудно достъпното пътешествие. Затова и така ни омагьосваха. Дори ако на челото ти пишеше, че нямаш някакво намерение да се "махнеш", това рядко помагаше. Причините бяха повече материални. И не само. Веднъж написах, че през всички времена човек може някак да си позволи малко път, стига да не държи непременно да има два костюма, или дори един. Всички ми се смяха, а някои и злобно. Пътуването беше повече предмет на кариера и позиции, почти винаги свързано с компромиси. Написах един текст тогава, "Далеко от палмите" - точно за това. Този път не ме хокаха. Иначе в чекмеджето си държах странен, почти неизвестен пътепис: "В страната на палмите" от отдавна забравен автор - Страшимир Кринчев. Възхищаваше ме куражът и чистотата на неговите скитания, както и приликата му с другия, по-популярен литературен бродник Борис Шивачев. Това, обаче, съвсем не ми заместваше палмите и мястото им в душата ми си стоеше свободно. Тази мечта десетилетия ми беше тежест, но и разтуха. Тя не се разруши и когато вече стъпих в мечтаните палмови ширини. Всъщност, беше единствената мечта, която моят странен занаят помогна да се сбъдне...

Първата жива палма бе едно градско дърво в Пелопонес, забито на площада в угасен от есента курорт. Под нея лъщеше яркожълта будка за вестници, цигари и презервативи. Беше още рошава и прашна, но беше истинска и, без да се сговаряме, изщракахме целия филм да се документираме под нея. Снимките почти не станаха - не че палмата мръдна или се изплези, ние самите не се харесахме после. Изненадани от срещата, бяхме се заврели съвсем под знака, който забраняваше паркирането и едва накрая открихме, че полицейска кола е затиснала ладата и патрулът мързеливо ни наблюдава. Чакаха ни да свършим, хората, за да не ни прекъснат въодушевлението. Омилостивихме, обаче, полицаите и се разминахме без глоба, само с малка лепта в полза на приюта за престарели служебни кучета.

Продължих да се снимам под всяка срещната палма и никога не случих да се увековеча както следва. Или ще съм щракнат на контражур, или пръстът на някой арабин нехайно ще затуля обектива, или старият руски апарат ще е надраскал филма тъй, че да се вижда (за яд!) колко хубав е бил повреденият кадър. Така загубих страхотната палмова горичка някъде по пътя между Делхи и Джайпур, изпъкнала върху пепеливия залез и наподобяваща гравюра, на чийто фон сякаш всеки момент ще се разиграе импозантна ловна сцена. Докато нагласях тази красота на фокус, покачен върху парапета на високия каменен мост и предвкусващ появата на слонове и махараджи, жилна мe писъкът на преводачката и скочих да помагам на шофьора, който се мъчеше с хладилната чанта да смаже стремителна малка змия. Гадината избяга и на двама ни, а фотоапаратът в бъркотията се бе отронил в пропастта. Така и не можах да си открадна този пейзаж, но поне си купих нов апарат и баналните технически гафове понамаляха.

И никога не се начудих на познатите, които си живееха под палмите, дрънкаха леда в коктейлите, дремеха в хамаци и шезлонги, а тези южни мълчаливи хубавици ги отегчаваха и дразнеха. Съпругата на млад дипломат бе закрила прозореца на гостната с огромен пластмасов календар, за да не гледа палмовата китка през улицата. Друга една дама се скара на слугинята, загдето бе сервирала кафето под палмата в градината. Поясни, че дървото много цапало... Твърде просто бе да ги обяви човек за ограничени и прагматични - и до днес си мисля, че нещо инстинктивно ги принуждаваше да се съпротивляват на магията на тази растителност, и за тях символизираща същото, което и за мен, само че в смисъл на чужбина, на раздели и неизвестно каква несгода. Безбройните стилизации са превърнали палмата в емблема на какво ли не и ние я гледахме не само от различни страни, но често и от различни континенти. Чудно е даже, че при толкова хищно, безразборно, често бездарно третиране в изкуството, а и във въображението, тя продължава невредима да расте, да шуми, да цъфти...

Палмата остава, естествено, и в земите, където не са виждали дрян или къпина, тя по старому не вълнува никого. Даже аз почнах да позабравям собствените си възклицания и вкаменявания пред високите й неспокойни силуети, забодени по брегове и пустини. И всеки път си вярвам, че вече съм я срещал.

Че това е палмата, която танцуваше на място под тласъците на океанския вятър в Хавана и тялото й само изтръгваше от стихията музиката за този танц.

Или е палмата, наведена хоризонтално над лагуната Хилоа, плъзгаща се срещу ситните вълни, и тя потрепваща от звуците на самбата, долитащи от бара.

Или е палмата насред Дубай, пренесена бог знае откъде, чинна, съзнателна, поена с преработена вода от морето, охранявана от железен закон - да краси това богато място.

Или е онази самотница край автострадата за Вавилон, под която едноок старец ни почерпи с диня.

Или пък е онази добра душа, която пое колата в прегръдката си, когато индийчето заспа на волана.

Или ревнивката - помните я, същата дето не ми написа писмо! - която хвърли върху мен кокосовия тежък орех, само защото Норма Лопес ми се усмихваше в басейна.

Винаги съм я смятал скитница, размирница, малко вълшебница. Понякога си внушавах, че върви след мен по земята, че гъвкавата й походка пилее смут по шосетата, че чете пътеуказателите и се оглежда по кръстопътищата. Дълго не ме напускаше очакването, че някоя заран ще я открия да наднича в прозореца ми на четвъртия етаж, най-после стигнала далечната Младост-2: мила, засмена, с колибри в косите. Въобразявах си, че съм й дал адреса или че съм й обещавал ключ, величаех я "госпожица палмата" - като в някакъв романс на Вертински.

Понякога не удържах тази илюзия в себе си, все намирах на кого да я разкажа и почти всички я възприемаха със съчувствие. Треската ми ги заразяваше, дори един приятел здравата се притесни:

- Ти гледай тая палма да не вземе да ти роди някое бебе...

Помня, че си помислих: ами да!