Тази седмица иде краят на ерата "Барозу". Като получи вота на Европейския парламент и "конфирмацията" на шефовете на правителствата, на 1 ноември властта в Съюза ще поеме комисията "Юнкер". Тя е първото "федерално правителство", което Европа среща с нула ентусиазъм и с тежък песимизъм. Новата комисия оглавяват "старците" г-н Юнкер и първият му заместник, г-н Тимерманс, чиито апогей бе преди 10 г., че и повече. Описват ги като "хора от старата школа" с поглед в миналото и с мътна визия за бъдещето. В. "Гардиан" вече прекръсти председателя Юнкер на "господин Щраус" ("Mr Head in Sand", "г-н Главата-в-пясъка"). Други се подиграват дори с датата, на която комисията "Юнкер" идва на власт. Били избрали 1 ноември, защото точно в Нощта на Вси светии (Хелоуин, 31 октомври) изпълзяват злите стари демони.

Дейността на г-н Юнкер по подбора на неговата комисия бе описвана все в ретро стил. Например подозрението, че си назначава "Политбюро" от лично нему послушни комисари - заместник-председатели, които ще държат истинската власт в Брюксел, докато "обикновените" комисари зяпат безгласни. Г-н Юнкер тайно, но съвсем искрено се радва на това мрачно и песимистично посрещане.

Цяло щастие е за един новоизбран властник да го подценят и да не очакват от него нищо сериозно. Обратното е сигурна катастрофа: да те срещат с овации в очакване да сториш чудо и да направиш всички щастливи. От такъв триумф до пълното разочарование пътят е кратък и винаги главоломен. Според мен г-н Юнкер беше така безпощадно иронизиран и окарикатурен, че има всички шансове да повтори един изключителен владетелски пример, останал за образец от древната история и познат като



феномена Клавдий,



четвъртия римски император Тиберий Клавдий Цезар Август Германик, невзрачен старец, дошъл на власт след красивия, млад, но луд тиранин Калигула. Както модерният г-н Йерун Дейселблум, шефът на еврогрупата, обрисува своя предшественик, г-н Юнкер, като тежък пияница и сприхав дърт пушач, така Светоний описва Клавдий като старец, който куцал и заеквал, при възбуда му треперела главата и имал пяна на устата, освен това страдал от болки в стомаха, а те му пречели да сдържа газовете си. Но тъкмо старецът Клавдий, комуто всички се присмивали, успял да стегне властта, да стабилизира стопанството, да потуши бунтовете, да разшири империята и да превърне Рим в онзи богат световен град, който следващият император, Нерон, с радост опожарил. Клавдий, наречен в края на дните си "Божественият", наложил нов модел правителство като власт на професионални управници.

Той оставил на аристократите да се карат в Сената, но дал изпълнителната власт на учени, опитни и верни му хора, все либертини ("освобожденци", бивши роби - силно презирани в Рим), които назначил за министри ("слуги") на държавата. Премиер-министър на най-успешното римско правителство бил дипломатът Нарцис, историята помни още финансиста Палант, министъра на правосъдието Калист. Бившите роби, сложени за министри, трябвало да гарантират на Рим три неща: ред, работа и повече свобода. Дъртакът Клавдий бил император на Рим 5010 дни - от 24.01.41 до 13.10.54 г. За това време превърнал западащата и обедняваща държава в просперираща империя. Това са едни от най-успешните и най-богати години на Рим. Клавдий впрочем е наречен и "Британик", той е императорът, превзел и присъединил Британия към континента Рим. Както Божественият Клавдий,



старите брюкселски момчета имат шанс



да върнат на Европа просперитета и богатството по същия модел, с трите му повели: ред, работа и свобода. Проблемът днес е депресията, която особено тежи върху Европа поради политиката на остеритет (строги финансови ограничения) на държавните разходи. Над еврозоната е надвисна опасност, наречена дефлация, при това лихвите са вече нулеви, т.е. досегашният модел на монетарната политика е изчерпан, не работят вече досегашните трансмисии, евтините пари не се превръщат в повече инвестиции. Задръстени са и двата канала - държавните разходи и кредита. И държавите, и банките са затънали в дългове и не могат да поемат повече дълг и да подхранват търсенето. Европа вече страда от проклятието на дефлацията, хроничното намаление на цените, но и на доходите. Дефлацията е рожба на депресията (търсенето е под производствения потенциал), но тя ражда депресия - нараства реалната тежест на дълга, все по-голяма част от дохода отива за плащане на стари задължения, това още свива търсенето. Расте рискът от фалит на домакинства, фирми и банки. Тази патология е описана през Великата депресия от Ъруин Фишер, той я нарича "дългова дефлация". Изходът е да намерим нови канали за вливане на парична маса в икономиката. От опита на Япония знаем, че отрицателните лихви не са решение, това е облагане на (паричния) капитал, което ще декапитализира икономиката. Всъщност Европа има със сигурност поне две решения срещу дефлацията.

Едното вече подсказа президентът на ЕЦБ г-н Марио Драги, който подготвя централната банка на еврозоната да купува корпоративни ценни книжа, т.е. да кредитира бизнеса пряко, като заобиколи банковата система. Второто решение ще е по-трудно да видят и да преглътнат старите европейци. То е разширяване на еврозоната. Има две възможности за това: екстензивна - чрез бързо включване на нови страни в еврозоната и обилно облекчено кредитиране на "новите пазари" (обединението на Германия показа, че парите (доходите) почти веднага изтичат обратно към "старите пазари" и водят до растеж именно там). Другият, интензивният механизъм е по-тънък и труден.

Той води до разширение на място, без географска експанзия. Значи да се създадат нови центрове за публични разходи. Те могат да са само "федерални", да трупат общ дълг на ЕС. Например като се основе Европейска пътна корпорация, която да се финансира с общоевропейски дългови книжа да купи от държавите (с разсрочено плащане, за да има по-дълготраен входящ поток) основните магистрали и жп линии и да поеме строителството на новите. Решението е "повече Европа", нов дълг и нови длъжници. Изобщо: повече инфлация, че без нея по-зло.