|
| Бойко Ламбовски |
Развеселен съм, защото си е весело - и песничката, и възмутата, и ответните реакции. А разочарован, защото истински скандал няма - има имитация на нещо,станало сякаш другаде, в друго време. На мен искрено ми се ще голям артскандал у нас. Това предполага обществено сепване, замисляне и сериозен дебат. Като резултат след такива неща идва някакъв вид пренаместване, умъдряване на обществото. Леко негово израстване в посока на едно полезно знание: какво и защо харесваме; как то ни помага да сме по-свободни и по-хармонични в този корав живот. Случват се такива неща. Например когато "Ернани" на Юго разбива каноните за театралния класицизъм, охранявани от Боало; когато изкуството става могъщ политически лост, разкъртващ идеологии - eпохата "Солженицин", или когато наскоро карикатурите и операта с пророка Мохамед разбуниха публицистиката и дори икономиката в ред страни. Но такива неща предполагат: първо - голяма публика, и второ - много люде сред нея, които драматично вярват, че
звукът, думата, картинката не са само дижестив
Или опит някой да ни измъкне малко пари с комедиантски номерца...
Нека признаем, че много такива хора май нямаме. Оттук и скандал няма, има само игра на такъв. Което нямане на фона на другите ни нямания, включително нямането на преговорен напредък за правителство или читаво решение на казуса КТБ, си е направо незабележимо. Може всички тези нямания са посвоему свързани, но то е друга тема, за друг път.
Сега ми се ще все пак да отдадем дължимото на една нужда. Тази нужда е от внятно публично артикулиране на морални преди всичко норми. Какво и къде може да се показва, пред всичко защо да има "може" и "не може". Тук не ни трябва да изобретяваме топлата вода. Излизайки от общество със сравнително строга цензура, ние се гмурнахме в - както ни се струваше - общество на свободата и всепозволеността. Поради причини, една от които споменах по-горе, тази свобода в началото бе схваната като възможност да се окичат будките, които преди продаваха "Работническо дело", с нови вестници, пълни с разкекерчени мадами, изрязани нелегално от чужди порносписания. А телевизионните ни реклами да се напълнят с пошла еротика, виждаща се на балканските им създатели като писък на маркетинговата креативност. Тъпо и жалко освобождаване. Особено за пред гости от по-просветени чужбини. Не че там няма порно или какви ли не пороци - просто крият тези неща най-вече от подрастващите. В специални места, в кодирани програми и прочее. Защото са установили, че невръстният, особено този, когото друса хормонален циклон, е уязвим. И ако във времената, в които отрокът трябва да се учи на ред и самоконтрол, ти го пуснеш във вира с тайните удоволствия на възрастните, просто може да се удави. И морално, и житейски, па и чисто физически. Охраняват си семействата, обществото и богатството - нищо повече - тези по-просветени чужбини. Затова си маркират стриктно зоните за семейно ползване, където - може и да е малко лицемерно - царят благопристойност и приличие.
При нас нямаше такива зони. Затова можеше да се види травестит да заема пози не в тайни нощни дупки, а по билбордове в центъра на столицата. И да се чуе след предаване за подвига на Ботев, примерно, как разкудкудякани фитки подхващат за тънкостите на кухненското фелацио...
С две думи - СЕМ далече не е идеалната институция, но рапът "как съ бараш" далеч не е "Лека нощ, деца". И не трябва да е. Сам аз срещу рапа нямам нищо против. Нещо повече - понеже внимателно слушам текстове, смятам, че рап текстовете често са по-кадърни от бездарните словосъчетания в най-новата ни поп музика. Не говоря за приличие, а за талант. Спомням си, че защитавах рапа в разговори с двама - уви - вече покойници, известни български поети - Николай Кънчев и Иван Динков. Твърдях, че рапът е доказателство за поезия, начин тя да се пише и слуша извън отегчителните училищни програми, в унисон с небогатия културен багаж на слушателя. Те не споделяха мнението ми, огорчени от елементарността на сетивните послания в тоя жанр.
Ако се абстрахираме от инфантилния често патос на рап-авторите, обладани от прозрението, че са първите, открили секса, то рапът е
вид ъндърграунд протест.
Вид бунт. Бунт обаче има, когато има статукво, тоест норми, с които не си съгласен. Щото ти се струват, да речем, лицемерни. Но за да има статукво и норми, те трябва да имат свое пространство. То е по принцип защитена обществена зона, за мами и татьовци със ситна челяд и бавно изграждане на представите за мил и доброжелателен свят. Ако тръгнеш в такава зона да навиваш надупилата се Мария Илиева да покаже "как съ бара" и "как съ мята", то вече няма статукво. Ерго, няма и бунт. Остават само бардакът и простотията. Е, за невръстните български деца имаме по-други намерения, нали.
