Откакто валутният съвет беше въведен в България преди 17 години, от време на време в българската преса се появява по някой политически многознайко да ни каже, че той е вреден за икономиката на България. Аз може и да се съглася с твърдението по принцип, като вземам предвид, че каквато и да е степен на държавен контрол върху икономиката или финансите на една страна неизбежно създава проблеми. Валутният съвет е твърде висока степен на държавен контрол и аз виждам истинското решение в премахването на всякакви закони и регулации за задължителна употреба на определена валута като разплащателно средство. Хората трябва да бъдат оставени сами да решават помежду си какви средства да използват като разплащане - било злато или други метали, или електронни валути, или хартийките на някоя банка и т.н. Това ще спомогне за премахване на държавния контрол върху финансите, ще намали данъците и държавните разходи и ще освободи обикновените хора от бремето на множество регулации, които се явяват ефективна бариера пред започването на какъвто и да е бизнес в България.

За съжаление разните политиканстващи многознайковци, които призовават за премахване на борда, нямат предвид да го заменят с повече индивидуална свобода. Точно обратното, те искат да го премахнат, за да върнат в ръцете на държавните чиновници онази власт върху финансите, която бордът до известна степен им отне.



Най-вече властта да печатат пари както и когато си поискат



и по този начин, чрез скрития данък на инфлацията, да ограбват още повече обществото с методи, които прякото данъчно облагане не може да постигне.

Разбира се, те не казват, че това им е целта. Политически нецелесъобразно е открито да се каже, че искат да ограбват населението. Затова всички те използват аргумент, който звучи така добре, че като че ли няма какво да кажеш против него. Премахването на борда ще доведе до по-активна парична политика от държавата, с която държавата да насърчава износа.

Така де, кой би имал нещо против насърчаването на износа? Повече износ, повече производство, повече работни места и така повече хора имат пари. Насърчаваме износа и икономиката ще цъфне.

Каква точно обаче е тази "по-активна парична политика", дето щяла да "насърчава износа"? И защо точно валутният съвет ? пречи?

Когато стигнем до подробностите, оказва се, че "активната парична политика" си е същото старо печатане на пари от държавата. Валутният съвет изисква БНБ да пуска в обращение само толкова левове, колкото валута има в наличност. Това ограничава възможността на държавата да манипулира пазара чрез паричното предлагане. Така че премахването на валутния съвет има за цел да премахне това ограничение и държавните чиновници отново да имат свободата да печатат колкото си левове искат и да вкарват държавата в колкото си дълг искат.



Но как това би помогнало на износа?



Аргументът е следният. Инфлацията на паричното предлагане води до обезценяване (девалвация) на парите. Това се отразява на обменната стойност на лева срещу чуждите валути: стойността на лева спада. Така българските производители, чиито разходи са в по-евтини левове, могат да излязат на световните пазари с продукция, чиято цена е по-ниска в чуждестранна валута, което ще насърчи световните купувачи да изберат българските продукти пред тези на конкурентите. Така българските производители придобиват по-голям дял от световните пазари за сметка на чужди производители, повече пари влизат в България и така държавата печели. Толкова е просто.

Дали наистина е толкова просто? На повърхността аргументът наистина изглежда прост и очевиден. Проблемът обаче е, че този аргумент е основан върху вярата, че е възможно да се промени само едно нещо, че икономиката е сбор от несвързани фактори, всеки от които може да се разглежда и променя независимо от другите. Ако можеше да е така, наистина, щяхме да можем да настройваме икономиката като машина да постига точно резултатите, които искаме.

Какво всъщност би станало, ако държавата отново поднови печатането на пари и как това ще се отрази на експортния бизнес? Дали наистина разходите ще останат същите в левове, за да могат цените на продукцията да бъдат ниски в чуждестранни валути?

Най-очевидното нещо, пропускано от защитниците на "насърчаване на износа", е, че същата мярка, която ще свали цените на износа, ще вдигне цените на вноса. И то ще ги вдигне с точно същата пропорция, както ще свали цените на износа. Това не би било особен проблем за страни, в които вносът е сравнително малка част от икономиката: като САЩ (13% от БВП) или Великобритания (26% от БВП). Но за България, чийто общ размер на вноса е около 60% от БВП, това



ще засегне негативно всички сектори на българската икономика



с по-високи цени на вносните продукти. В края на краищата пострадалите ще са българските потребители, които ще видят нарастване на цените в магазините на всички стоки, независимо дали са произведени в България или не. Така благосъстоянието на мнозинството от хората ще пострада заради съмнителното предимство на "насърчаване на износа" на няколко ориентирани към износ фирми.

Но дори тези фирми няма да са толкова облагодетелствани, тъй като повечето от тях използват вносни машини или суровини. Цените на тези машини и суровини ще трябва да се вдигнат пропорционално на обезценяването на българския лев и следователно те няма да допринесат за намаляването на себестойността на продуктите, измерена в чуждестранна валута. Очакването такова намаляване да дойде от машини и суровини, произведени в България, също няма да се оправдае. Увеличаването на паричното предлагане ще вдигне общото ниво на цените на вътрешния пазар дори още преди това да се е отразило на обменния курс на лева. Предположението, че държавата ще напомпа паричното предлагане в страната и това няма да повлияе на цените по никакъв начин, е нереалистично и детинско.

Очевидно инфлацията ще вдигне всички цени пропорционално и това няма да доведе до никакво намаляване на разходите за износителите.



Освен в едно. Заплатите



Единствената категория, за която икономистите са единодушни, че закъснява с наваксването по време на инфлация, е работната заплата. Кейнс признава това и нарича инфлацията "скрит данък", защото тя наистина е скрит данък върху заплатите на обикновените работници. Ако паричното предлагане е изкуствено увеличено, но заплатите остават на същото номинално ниво - или нарастват с по-малки темпове от паричното предлагане, - тогава инфлацията е пряко ограбване на работниците, тъй като техните заплати сега имат по-малка покупателна способност. България имаше период на огромна инфлация в продължение на няколко години през 90-те на миналия век. Износът не нарасна, но реалните доходи на хората спаднаха до 7 долара на месец.

Така на гърба на работниците фирмите ще намалят своите разходи, а следователно и своите цени. От това ще спечелят фирмите, ще спечели и държавата (от данъците), но тази печалба няма да е за сметка на увеличена производителност, а за сметка на намалени заплати. Което е същото,



ако държавата просто намали заплатите със закон



Само дето такова законодателно ограничаване на заплатите е твърде пряко и политически нецелесъобразно. Инфлацията е много по-фин инструмент за ограбване.

Следователно онези политически многознайковци, които говорят за "активна парична политика за насърчаване на износа", всъщност говорят за превръщане на България в бананова република, в източник на евтина работна ръка, в работилница за икономиките на другите страни. В крайна сметка истинска печалба няма, има само преразпределяне на благосъстояние от бедните към богатите, от работниците към икономическия и политическия елит. На повърхността може и да изглежда, че като цяло икономиката печели. В действителност



една прослойка печели за сметка на мнозинството



Има само един реален начин за намаляване на разходите - инвестиции в подобряване на производителността. Такива инвестиции винаги идват от частната инициатива; държавните чиновници никога нямат интерес да поемат рисковете, които частният предприемач поема, за да увеличи печалбата си. (Заплатата на държавния чиновник не се вдига от успешни инвестиции.) За да може частният предприемач да инвестира, той трябва да може да задържи за себе си всички пари, които е изработил. Това се отнася за предприемачите на всички нива - от големите фирми до малките работилници, - тъй като общото ниво на цените не зависи само от големите производители. Същото се отнася и за самите работници: те трябва да са свободни да разполагат с всичките пари, които са изработили, защото от тези пари се очаква да се развие финансов пазар на налични кредити, от който да се ползват производителите. И, разбира се, за да може да има стабилен пазар, е необходимо да има стабилни очаквания относно стойността на парите. Което означава, че държавата трябва да бъде държана далеч от контрола върху парите.

Докато държавният бюджет в България продължава да е 40% от БВП, 40 стотинки от всеки лев не могат да се използват за инвестиции, а отиват за целите на държавните бюрократи - същите, които нямат никакъв интерес да инвестират в подобряване на производителността. Никакви машинации с паричното предлагане не могат да намалят разходите по производството; инфлацията само ще доведе до пренастройване на цените на ново ниво и ще намали реалните доходи на мнозинството българи. Но премахването на бремето на държавата от икономиката - и не само паричното бреме, но и бремето на регулации, бюрократични спънки, забавяния и така нататък - ще доведе до повече пари в работещите и в предприемачите и повече свобода за предприемчивост и растеж. Всичко друго е утопия.