Почти месец след парламентарните избори България все още няма правителство, но има яснота около бъдещата му формула. Страната ще бъде управлявана за известно време от 2 и 1/2 коалиция: две парламентарни групи ще формират кабинета, а три парламентарни групи ще подпишат споразумението за него. Решението не е стандартно, но и ситуацията не е. Изглежда решението не и окончателно, доколкото в петък Бойко Борисов обяви, че е готов и да върне мандата, защото разговорите му с Реформаторския блок вървят трудно.

С други думи, правителството освен нестандартно и неокончателно



няма да се случи и бързо



Но ще го има: заплахата от връщането на мандата може да звучи сензационно, но не е реална възможност за бившия премиер по няколко причини. На първо място, нов неуспешен опит да състави кабинет, бидейки най-голяма парламентарна сила, е равнозначен в личен план на нещо средно между политическо самоосакатяване и политическо самоубийство. Второ, предстоят местни избори и ГЕРБ трябва да е в централната власт, за да си осигури добри резултати и в местната. Трето, зад Борисов стоят фигури и сили, които няма да му позволят да изостави кормилото на властта, преди да са си защитили интересите в нея. Четвърто, връщането на мандата не означава задължително нови избори, защото никой не е готов за тях, което предполага съставяне на някакво правителство, само че с друг мандатоносител.

Невъзможните предсрочни избори не са някаква споделена тайна или висше откровение: което знаем ние, го знаят и другите участници в политическия процес и Борисов би трябвало да калкулира, че заплахата му ще увисне и ще бъде изтълкувана като признак на слабост. В този смисъл, той бърза, поради което допуска нетипични за него грешки. Подобна грешка бе и опитът му през изминалата седмица да притисне реформаторите с искане на правителство на малцинството, уговорено на среща с лидерите на парламентарните сили, при положение че РБ вече бе взел решение, с което отхвърляше тази възможност.

Нещо повече, нежеланието на реформаторите за малцинствена управляваща коалиция бе не само обявено, но напълно разбираемо и основателно. Офертата на Борисов съвпадна с годишнината от 28 октомври 1992 г., когато кабинетът на Филип Димитров не получи достатъчно гласове за вот на доверие и подаде оставката на едно правителство, създадено по формулата "с малко, но завинаги". И не е въпросът в неправилно подбрания момент, но и в неправилно избрания начин: договаряш с партии в опозиция с кого и как ще управляваш, което би било смислено само



ако целиш ерозия на доверието у бъдещите си партньори



Този подход е и стратегически грешен. Играейки по ръба на правилата и ръба на нервите на бъдещите си партньори в управлението, Борисов рискува да ги сближи помежду им, с което напълно да загуби доминиращата си роля в коалицията. Няма да бъде голяма изненада, ако Радан Кънев и Валери Симеонов започнат да се виждат или чуват по-често, за да съгласуват действия и позиции, ограничаващи властта на мажоритарния акционер в бъдещия кабинет.

Всъщност това е логичното развитие на вътрешно-коалиционните взаимоотношения, при положение че бившият ни премиер едностранно и без съгласуване си гарантира плаваща подкрепа от другите парламентарни сили. Демонстрацията на сила и автономност, която ГЕРБ отигра, внасяйки заедно с ДПС в парламентарна комисия проект за решение по случая КТБ, може само допълнително да сближи реформаторите и патриотите. Сближаване не на програмите и вижданията за дневния ред на обществото, а на усилията по сдържането на иначе неукротимия Борисов.

Всъщност проектът за решение относно оздравяването на КТБ бе обречен предварително, доколкото позициите на РБ и ПФ настояват за яснота, разчистване и поемане на отговорност по случая, а не замазване и прикриване на следите по едно брутално престъпление. Вероятно идеята на Борисов е била не неговото правителство, а парламентът да понесе последствията и негативите от двусмисленото справяне с казуса, но всъщност освен раздразнението на бъдещите си партньори породи гняв в редиците на протестиращите, които наскоро свалиха от власт г-н Орешарски, но някога протестираха и срещу самия него.

А казусът "КТБ" е достатъчно сложен и без игрите на Борисов с ДПС зад гърба на патриотите и реформаторите. Оздравяването на банката би станало за сметка на нарастването на дефицита, което ни отдалечава на светлинни години от европейския банков съюз, който е единствената гаранция, че подобни кризи няма да се случват в бъдеще. Допълнителен проблем е, че всъщност



банката няма как да бъде оздравена,



защото репутацията й е безвъзвратно уронена и доверието на спестителите не може да бъде върнато. Примерите, които се дават от скорошните банкови кризи по света, са неудачни, доколкото там бяха съхранени не просто и не толкова ликвидността, колкото реномето и доверието в застрашените банки. От друга страна, отнемането на лиценза на КТБ представлява рай на хищниците, които именно затова я сринаха: сега всеки ще си откупи взетия кредит (цесия) на ниска цена, за която можем да се ориентираме по обезценките на взетите кредити в докладите на одиторите.

И двата варианта са отвратителни и губещи от гледна точка на общия интерес и създават нестандартна ситуация, която изисква нестандартно действие. Например Борисов, подкрепен от коалиционните си партньори, да обещае и осигури честност на фалита на КТБ: не само яснота относно депозити или кредити в банката, но също и прозрачност на цесионните сделки, които изглежда са се намножили и ускорили през последните седмици.

Редом с това, освен отказ от оздравяване на КТБ бъдещият кабинет ще трябва да съсредоточи максимални усилия в удържането на бюджетния дефицит. Въпросът не е да се намери нов Дянков като плашило срещу неразумни разходи, а да се прережат още на база коалиционно споразумение апетитите за преразпределение чрез бюджета, които водят до неконтролируемо нарастване на дълга.



Тези решения трябва да се вземат сега,



още преди да е уточнено разпределението на постовете в кабинета и кандидатурите за тях. И в зависимост от решенията - да бъдат търсени хората, които имат авторитета и могат да ги изпълнят.

В този смисъл бързането на Борисов да състави кабинет и пресата върху реформаторите и патриотите е неуместно. Няма да проработят също и методите на телефонната демокрация: управлението с SMS-и и светкавични телефонни брифинги от типа "Ало, Ваньо" не могат да проработят, когато партньорите влязат в сложни коалиции с бавни процедури за вземане на решение. Така че, за да състави навреме каквото и да е правителство, Борисов ще трябва допълнително да поработи върху стила си на политическо общуване. След генерала Борисов, кмета Борисов и премиера Борисов е време на сцената да се появи дипломатът Борисов. Откриването на парламентарната сесия в дух на театрален консенсус е едно добро начало на дипломатическата му стилистика, но сега е време да усвои и детайлите на дипломатическото поведение. А за това нещо наистина си трябва време.