Сивият кардинал на БСП Димитър Дъбов си отиде, но пластовете в партията тепърва ще се разместват и ще предизвикват колизии. Промените, които направи новият соцлидер Михаил Миков миналата седмица, са неизбежен, макар и частичен ремонт на върха. Нещо като саниране на половината стени на апартамента, с което се спестява само част от енергията, а другата продължава да се губи през процепите на старата дограма. Този ремонт обаче е единствено възможният на този етап. А целта му е Миков да покаже, че има воля за промени в столетницата след поредния изборен разгром.

Засега новият соцлидер е с вързани ръце. Ако беше изтръгнал из корен дълбоко окопалите се в Изпълнителното бюро, абонирани за всевъзможни постове, можеше да се окаже бламиран от собствените си другари в Националния съвет. Именно пленумът гласува промените, предложени от председателя, въпреки че на хартия лидерът е в правото си да избере с кого да работи занапред. В сегашната ситуация не е ясно дали Националният съвет ще подкрепи Миков, или ще го остави да преживее срама да се яви на поправителен. Да не забравяме, че този национален съвет от близо 200 партийци е избран от предшественика му Сергей Станишев, т.е. става дума за верни другари от най-близкото обкръжение на Станишев, които поддържат статуквото и грижливо пазят постовете си.



Делегатите на съвета са близки до Дъбов,



който заедно с Евгени Узунов и сие редяха мозайката и поръчваха музиката.

Ако Михаил Миков иска свобода на действията си, му трябва по-висш национален форум, на който да се развали старият пъзел и да се влее свежа кръв в ръководството. Проблемът обаче е, че до редовния конгрес има цяла година. А нищо не налага неговото изтегляне напред във времето. Освен ако вътрешното напрежение не избие на повърхността. При всички случаи от действията на Миков след конгреса ще проличи дали ще е способен да направи истинска промяна, или ще се ограничи до такава, направена под диктовката на няколко гласовити социалисти, както се случваше досега.

Особеното в сегашната ситуация е, че миниреволюцията в червено, колкото и да беше козметична, е всъщност битка на Миков срещу самия Миков. Това беше интригата на петъчния пленум и личният Рубикон на председателя - докъде ще стигне с промените и дали ще избере малките, но последователни стъпки за реформиране на столетницата, или с радикално отсичане ще отреже и собствения си клон. Да не забравяме, че и Миков е седял на президиума години наред в съседство с Дъбов и останалите "вечни". И идва от люлката на статуквото, верен войник на партията, министър в кабинета на Станишев, стигнал до шеф на парламента, предан до последно на предшественика си. Сегашният Миков трябваше да се изправи срещу другия си образ и да избере дали ще оцелее на кормилото на партията с решителни стъпки, или ще съхрани наследството на Станишев и ще приеме краха на кариерата си като председател на БСП, за да бъде скоропостижно сменен още на следващия конгрес догодина.



Юристът прецени казуса, калкулира плюсове и минуси,



отрече се от Станишев до степен да изглежда, че дори го отбягва, но избра частичната еманципация - заложи на изпитаното "и вълкът сит, и агнето цяло". Игра на сигурно, като задоволи апетита на вътрешната опозиция с отзоваването на три знакови лица от червеното политбюро, но в същото време застана на тяхна страна морално и ги защити от обидите на "богатите младоци" като Кирил Добрев. Миков най-добре знае пред какви апаратни хватки би бил поставен, ако направи по-драстични промени. И колко вътрешни фронтове ще си отвори. А досега Миков не е показал, че обича да воюва. Той предпочита тихата дипломация.

Изолацията на БСП и пращането й от гласоподавателя в дълбока опозиция всъщност й прави услуга във вътрешнопартиен план - дава й достатъчно време да се занимава със себе си и да стегне редиците си. Погледнато от партийна гледна точка, за оздравяването на столетницата своя роля има и АБВ с влизането си в т.нар. дясноцентристкия кабинет. Формацията на Георги Първанов се освободи от конкуренция в лявото поле. Ако и сега червените не се възползват от благоприятните обстоятелства и се втренчат в собственото си его, без от това да последва нищо полезно за левицата, на следващите избори просто ще трябва да преглътне поредния разгром. Всъщност няма да й е за първи път.